Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Много или малко, бях си позволил да се отклоня от пътя. И да потърся — само потърсих, не намерих — друг път…

Мислех си тези неща аз, гледайки втренчено в краката си. Нямаше какво да гледам наоколо — охранителите ми не бяха хора, прозорците бяха мътни, картината отвън до болка позната…

Но… Момент! Как така подът вече не беше опърпан и на дупки, а покрит с килим? И гърбът на седалката пред мен беше станал гладък, лъскав, с красиви шарки?

Вдигнах глава…

Не бяхме вече в мизерния автобус. Седях сам в голяма кола, с хубав салон, в който имаше няколко кресла, както и диван под светлите, красиви прозорци. Отдясно имаше малко барче — отворено, с виждащи се лъскави бутилки, до него хладилник. От другата страна — голям екран, върху който се вихреха старите ми любимци от немите комедии…

Огледах се…

Като че бях на авторевю и разглеждах луксозен автобус, специално изграден по прищевките на супермилионер…

А през стъклата се виждаше асфалтиран път, с красиви горички и полянки край него, стада диви животни — от всички континенти, реки, езера, работещи или разхождащи се хора…

И всички усмихнати…

Къде бях? Къде ме караха?

Като че в отговор на въпросите ми, автобусът спря. Шофьорът, когото не виждах в специалното му гнездо, отвори вратата. Вече не със скърцане и жален вой, а тихо, безшумно, тя се изтегли встрани, на мястото й се спусна лека ажурна стълба…

Подадох глава и се огледах…

Бяхме спрели пред замък…

Не, не какъв да е замък. А познат ми замък — този, който като малък често виждах в съзнанието. И мечтаех някой ден да си намеря. Неголям, с висока кула, три етажа със светли прозорци, голямо стълбище, широка площадка отпред…

Слязох…

Никой не ме посрещна. Но вратата на замъка се отвори широко и гостоприемно. Тръгнах натам, а в главата ми мислите бяха застинали…

Що за дяволска работа…

В огромната зала също беше тихо и пусто. Но от двете високи врати вляво и дясно, едната беше отворена. Дясната. Там, където в моите представи трябваше да е приемният салон на замъка. Без да се учудвам, тръгнах към нея…

И влязох…

Нали ви казвам — вече очаквах Ада, така че нищо не можеше да ме изненада…

Или поне така смятах…

И се оказа, че съм се лъгал…

В приемната зала гореше грамадна камина. Наоколо — шкафове с книги, висяха прекрасни картини, подредени бяха неголеми скулптури, до прозорците от красиви вази се виеха цветя…

И едното от двете кресла пред камината се завъртя към мен…

— Добре дошъл!

В елегантни дрехи нейде от по-миналия век, с изящно цвете на бутониерата, разпуснал дълга коса…

Пламен…

Видях го, в главата ми избухнаха милион въпроси, скептичният ми реализъм надделя и зададох само два:

— Ти? Кой си ти?

Пламен — или който там беше — небрежно оправи ръкава си, изтупа невидима прашинка, взе от мраморната масичка кристална чаша с тъмна течност в нея, отпи и каза:

— Нима не ме познаваш?

— Не! Или по-точно — не познавам този, който се крие зад Пламен…

Той се усмихна, остави чашката и посочи креслото насреща си:

— Заповядай…

А след това добави с известна изненада:

— Така си и мислех. Умен си… Не дотолкова, че да се слееш с тълпата, но си достатъчно умен тя да те намрази…

— И, все пак — казах аз, отивайки към креслото, при което някак си случайно не забелязах протегнатата ръка. — Кой си ти?

— Нима не ме познаваш?

Само че бях много уморен, напрегнат, хем ми се спеше, хем от напрежение се бях вцепенил… И с последни сили се хвърлих в челна атака:

— Не!!!

Прозвуча гневно — едновременно с предизвикателство и с отчаяна ярост, последна атака на смъртно ранен звяр…

— Да седнем, ще поговорим — каза той и се отпусна в креслото. Седнах и аз. Голямо, обгръщащо ме от всички страни и заедно с това даващо възможност да виждам наоколо си, меко, удобно, красиво кресло. Каквито би могло да има само в двореца на приказен крал…

— Е? — Погледнах го пак. Пламен, истински Пламен. Но… Но Пламен не пиеше. Дори бира…

Той се разположи така, както истински император би седял на разговор със свой подчинен. Хем стегнат, хем свободно отпуснат. Хем въздействайки с топло внимание, хем строго гледайки малко отгоре. Хем търсейки доверчиво очите ми, хем насочил студен поглед малко над мен…

— Пламен е добре — започна той. — В Чистилището е…

— Но тогава…

— Не, не — бъди сигурен, че надали скоро би го срещнал. Чистилището е огромно — колко души мислиш, че е побрало? И как смяташ — че може да се ходи навред, по всяко време? Той е наблизо до вашия район и, въпреки това, няма да го видиш. Както няма да срещнеш родителите си, някои съученици…