Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

Вратата на залата се отвори и в нея се вмъкна малко сиво коте. Пухкаво, нежно. То бавно закрачи под омагьосания ми поглед, скочи на облегалката на креслото, спусна се върху краката ми и се сви на кълбо…

Гледах и мълчах…

— Е?

И разбирах, и не можех да повярвам…

— То ли е, Боже?

Нямаше нужда да поглеждам към него. Очите ми не се откъсваха от котето…

— Какво стана с него? — попитах с пресъхнали устни…

— Нищо. Нормален котешки живот. Порасна, тичаше по махленските котки, остави след себе си куп котенца, умря вече стар котарак — просто силите му изтекоха…

— Ти знаеш…

— Зная… Бях и там…

— Господи, цял живот съжалявам…

— И това зная…

— Беше лято. Пети клас. Скучно ми беше. Котето се въртеше наоколо, дадох му хляб и го хванах. А после…

— Кажи…

— Опитах се да го обеся… Със сизал, в хамбара. То риташе и аз го пуснах… А то пак се погали в краката ми… И аз се разплаках…

— Да…

— Цял живот влача веригата на тоя спомен. И не мога да го изчистя от съзнанието си. Имах после доста котки. Обичам ги тия животни. Но — все за това коте се сещам…

— Правилно! Грях… И разкаяние…

— За едно коте?

— За един живот…

Помълчахме. Не можех да възприема цялата простичка и всеобхватна негова теория за света. Един Бог — в много лица, с неограничени възможности, с компактна морална основа…

— Но как решаваш кой да победи в една битка между християни и мюсюлмани? Нали си Бог и на двете страни?

Той ме погледна и се разсмя…

— Отначало се мъчех да съпоставя претенциите, да открия кой е крив, кой е прав. После разбрах — винаги и двете страни са виновни за конфликта… Винаги! Лъв срещу бик, варвари срещу цивилизовани, християни срещу мюсюлмани… И вината няма нужда да се търси — щом си бик, значи си виновен, че си попаднал в харесваното от лъва меню. Изначално!

— Но нали бикът не се ражда бик по свой избор…

— Така е… Тази възможност е улучил…

— А ти?

— А аз съм наблюдател… И много рядко се намесвам — при това само в отделни случаи, за отделни хора… Не се намесих, когато разпъваха онзи, наречен после Иисус. Той сам беше избрал своя път… Няма да обсъждам дали е бил мой син — сам разбираш смехотворното в тезата. Така елините бяха създали мит за Семела. А то си беше истина. Хубаво момиче, умно, амбициозно… Смятах да я подкрепя малко — само малко, за да стане истинска царица на света. Колкото удържи… И друг път го правих — Хатшепсут, Клеопатра, Екатерина Велика… Но Семела ме поиска като любовник. И баща на сина й, който трябваше да поеме властта от нея…

— Да, помня този мит…

— Обаче, Аз не бях на това мнение. И не исках да подкрепям амбициите й, които вече ставаха авантюра. Щом помниш мита, знаеш края…

— Да, тя изгоряла от огъня ти. Но, все пак родила — Дионис…

— Е, горе-долу така беше… Тя изгоря… Аз го знаех, но… Тя сама избра възможността… А Дионис… Просто едно от многото ми лица… Няма как да имам деца — синове или дъщери, при положение че вече имам вас, хората…

— Ние сме твои деца?

— Не бих казал… И не бих отрекъл… Разбираш ли — цяла Вечност… И самота… Усетих, че по едно време ме обхваща апатия. Предвестник на скуката… И се заех с труд. Създадох Космоса, планетите, малко повече внимание обърнах на вашата Земя… Малко, защото в тая Вселена създадох и други планети. С други същества — в какъв ли не вид…

— И при тях ли си Бог…

— О, да… Само да видиш в какъв вид съм там… Според средата и живота… Но тук някак си ми е по-интересно…

— По-интелигентни сме?

Бог се разсмя. Даже потупа с длан по облегалката на креслото, та стресна задрямалото коте…

— Имаш чувство за хумор… И умееш да разприказваш събеседника… Не, изобщо не сте най-интелигентните. Мисля, че от стотината обитаеми планети, вашата е заселена със същества, които заемат място нейде по средата в подобна класация…

— Там???

— Посредствени… Което е добра оценка. По средата… Демек, отговаряте на някаква обща преценка, на общи критерии… Нито сте водещи, нито в опашката…

— И защо така?

— Ти май имаш диплома по история? Историята не ти ли обяснява?

— Но — нали си над хората? Нали ставащото зависи от теб?

— Точно това ти обяснявам. Аз много, много отдавна почти не се намесвам в живота ви. Наблюдавам. И изучавам… Преди немного време — нейде стотина години, видях как на едно дете подариха игра. Наричат ги „мравешки ферми“. В пластмасова кутия има мравуняк — открит отстрани. И детето може да гледа какво правят малките същества. Може да ги храни — има отде, може и да ги избие — има начин… Но най-интересно му беше да ги наблюдава. Цели часове седеше зяпнало към тях…