Георги Коновски - Чистилище, ад, рай и други

— Ти четеше…

— Всички четяхме. Такова беше поколението — на книгите…

— Вярно… Но ти четеше не до сюжета и героите. Станалото каквото станало — и почти всички спират до там. Ти продължаваше. Развиваше историите, строеше нова съдба на героите, много често се поставяше не вместо тях, а сред тях — изграждаше нов образ, който променя всичко…

— Но кое дете не си е представяло, че е герой някъде?

— Само че много малко бяха тези, които изграждаха едва ли не нов свят заради себе си. Не добавяше апликация в съзнанието си, а изграждаше подобен, но в същото време различен свят…

— И това ли е?

— Това беше основата… Натам — знаеш живота си. Учение, работа, битови подробности… И друг свят в съзнанието ти. Двоен живот — в два твърде често различни свята. Аз надничах в тях и се учудвах какви фабули изграждаш… И си мислех, че трябва да станеш писател…

— Защо? Всеки може да направи нещо в съзнанието си…

— Там е работата, че не всеки. Почти всички хора — публиката, живеят в определения свят. И се мъчат да направят дребни промени — само в удобствата. В личните най-вече. А ти постъпи другояче — просто напусна тая планета…

— Не съм мислил за това…

— Не е така… Усети го… Неведнъж си разсъждавал върху възможността Земята да е част от квантовите закони. Тоест — да има много, безброй Земи. За всеки човек по една. А където искат хората да са заедно, да са в един център, да имат групово общество — планета за милиони…

— Да, така беше… Но — само мечта…

— А мечтата е реалност… Ти знаеш какво е сънят. Спиш и попадаш къде ли не. Случва ти се какво ли не… Това измислица ли е?

— Май… Да… Сън следа не остава…

— Остава… В теб… И, между другото, помня, че ти веднъж се чудеше кое е реалното — сънят или след него…

— Помниш?

— Нали ти казах, че съм Всемогъщ? Та как няма да помня мислите на един човек — ненормален, но обикновен… И ще отговоря на терзанията ти. И сънят, и след него — всичко е реалност. Мнозина са преминавали от съня в моя свят — къде в Ада, къде в Чистилището, къде дори в Рая… Как смяташ сега — има ли живот след смъртта?

Нямаше нужда да се замислям. Но…

— Точно така… Усещаш… Ние сме в една реалност… От която може да се премине другаде…

— И… — преглътнах, устата ми пресъхна от внезапното разбиране за невъзможността да се обхване Вселената. — И колко такива свята има?

— Аз ти споменах — не зная колко са с мислещи същества. Не зная — АЗ не зная… А ти питаш за световете изобщо…

— Нима има и още някой… Като теб?

— Това също не зная…

Замълчахме. Бях като цапнат от чутото. Трябваше ми време да се освестя…

— И ме наблюдаваше само заради четенето и фантазирането?

— Та нима това е малко? Вашият свят е наистина скучен свят. Е, имате любов и омраза, повърхностно възприемане на красотата, елементарно разбиране за някаква цел в живота… И толкова… Затворени сте в техниките и технологиите. Знанията ви е възможно да се предават и запомнят. Липсва скокът — скокът през видимото. Царува индивидуалното. Не личностното — индивидуалното… В този свят малцина са осмелилите се да разкъсат облаците на материалните правила…

Сетих се за стара рисунка — монах, пробил с глава небето и поразен от чудесата зад небесния параван…

— Аз не съм кръщаван. И не съм вярващ… Май не бях вярващ… Защо мен избра, а не праведниците?

— Че какво от това? Имаш една баня в живота си по-малко… Религиите са в моя чест, но не са мои. Религиите са на правилата си. Събрали се хора, обединили вижданията и вярванията си, написали си някакви свои книги, развили философии… Е, и? Няма да ги накажа за това, нали? Оставям ги — и ги наблюдавам… А истинските хора, ония за Рая, намирам навред. След някои изпитания, след разговори…

Проблесна ми…

— Именно! Нещо такова…

— Но… Жена ми… Приятелите от Чистилището…

— Нима вече не разбра кои са те?

Поклатих глава. Наистина — не знаех…

— Ами… Да се поразходим, а?

Надигнах се от креслото внимателно — да не събудя котето…

И се озовах на улицата пред моята барака за вестници. Почти подпрян на дървото. До мен — Пламен…

А в бараката — пак аз. Подават ми хората пари, аз им пъхам вестниците през гишето, денят си върви нормално… С първия поглед определих — нейде към обяд е. Повечето бяха минали от тук, взели задължителните вестници, заели отдавна работните си места. Както и Хенри и Томас. Единият на левия тротоар, другият на десния. Размахваха методично метлите, събираха купчините боклук, изсипваха лопатите в големите кофи на колелца…