Филипп Джиан - „Ох...“

Приключва речта и изважда изпод масата пластмасов плик. В него се мъдри новият му сценарий.

Ана смята, че не струва кой знае колко. И аз мис ля като нея. Ришар е слаб сценарист, защото вътре в себе си презира киното. Презира също така телевизията, но за него тя никога не е била истинско предизвикателство: телевизията не носи признание, богатство и слава. Казвам, че презира киното, защото той мисли преди всичко за себе си, а направеното без самопожертвователност никога не струва кой знае колко. Тя е съгласна с мен. Двете хапваме набързо в търговския център, където предлагат съвсем прилични сандвичи.

Ана знае какво ще ми струва това и предлага сама да се заеме, но аз благодаря и отклонявам предложението й. Проблемът е преди всичко между Ришар и мен. Дължа му го. Дължа му истината. Поклащам глава при мисълта за огромната работа, която ни предстои. Най-напред да разрушим, а след това да съградим отново.

Как ще приеме този път отговора ми? Не мога да му простя, че ни вкара в този коловоз, макар да знае колко трудно и мъчително ще бъде за двама ни - веднъж вече го разочаровах и не съм забравила един от най-неприятните периоди в живота ми.

Как може да ни принуждава отново да минаваме през това? Как може отново да разтваря едва зараснали рани? Проклет да бъде! Що за гръм е поразил всички онези, които убеждават себе си, че творят нещо стойностно, въпреки мнението на другите, че са способни да доловят фалшивата нотка още от първото изречение? Що за перде имат пред очите? Какво довежда ума им до подобна парализа? От какво мозъчно разстройство страдат?

Предлагам му да се видим у дома. Спирам да работя един час преди да дойде и се опитвам да се отпусна. Събирам падналите листа в градината, привързвам един розов храст. Накрая правя дихателни упражнения.

Ето че пристига. Съобщавам му новината. За секунда решавам, че ще избухне, но той е толкова съсипан, че има сили само да се добере до най-близкия фотьойл.

- Уау! - възкликва накрая.

- Ришар, не става въпрос за качеството на работата ти. Искаш ли да ти налея чаша вино или нещо по-силно?

- И ако не е качеството, тогава какво е? Бих искал да науча.

- Знаеш как са нещата. Става дума за индустрия. Хората имат определен вкус. В това отношение нито ти, нито аз можем да направим нещо. На всяка цена трябва да влезеш в калъпа. Нищо няма да промениш. Впрочем това ти прави чест. Джин? Шампанско?

- Смяташ ли, че случаят е подходящ, та да го поливаме с шампанско? Да не би да празнуваме нещо? Предполагам, че си се борила за мен като лъвица.

- Предложеното от теб не съответства на онова, което търсят. Аз най-добре знам това. Все пак други може да го харесат. Опитай в „Гомон“. Струва ми се, че в този момент търсят нещо ново. Днес или се променяш, или загиваш.

- А ти подкрепи ли ме? Направи ли нещо, за да ме защитиш?

Не отговарям. Подавам му чаша джин-тоник. Той става мълчаливо и се отправя към вратата.

Венсан има същия отвратителен характер. Приликата е поразителна.

Докато живеехме заедно, двамата ме побъркваха. Наложи се да обзаведа горния етаж, където да бъда на спокойствие, при това на мои разноски. Макар по онова време Ришар да печелеше доста повече, отказа да даде дори едно евро, за да угоди на моя егоизъм - в други случаи говореше за прищявка, кап риз или налудничаво хрумване.

Напрежението в разговорите неизбежно се повишаваше. Чувствах се като уловена в клещи, атакувана от две страни. Имах усещането, че всеки път трябва да плащам двойна цена, че чувам ехо.

Сега пък разговарям с Венсан, докато навън бушува буря, небето изведнъж се смрачи и заваля. Става хладно, въздухът се изпълва с мирис на гнили листа. Обяснява ми, че започва работа в „Макдоналдс“ и се надява след подписването на трудовия договор да получи аванс. Твърди, че се обажда от колата и че шумът, който чувам, е от едрите дъждовни капки по покрива, само че аз не чувам нищо. Благодари ми още веднъж, че съм му станала поръчител, че е много мило от моя страна и че Жози също ми благодари.

Той млъква за момент и аз използвам паузата, за да го запитам:

- Доколкото разбирам, ти се надяваш да получиш аванс от заплатата? Това ли ми казваш, Венсан?

Краят на ноември наближава и аз за пръв път паля камината. След като пренесох няколко цепеници, се чувствам стара и изморена. Реакцията на Ришар сама по себе си е достатъчна, за да развали вечерта ми, с присъщата му презрителна гримаса, но дъждът и Венсан, който не може да събере пари, за да плати първия наем, окончателно изпиват силите ми и се разплаквам.