Филипп Джиан - „Ох...“

Марти е тук. Той пак така седеше на няколко метра от мен, докато ме изнасилваха. Спи в моето легло. Храни се с мен. Следва ме до банята, до тоалетната и дори в леглото, когато съм с мъж. Спира и ме гледа. След като не рева и не се търкалям по пода, решава, че трябва да се занимае със задната си лапа, и започва усилено да я ближе. Извръщам глава.

На другата сутрин се обажда Ришар:

- Специално ли си се готвила за ролята на никаквица, която играеш, или ти идва отвътре?

Очаквах да ми сервира нещо от този род. Огорчение, озлобление, гняв, обиди. Не смятам, че работата му съвсем не струва, но съм сигурна, че никой няма да вложи милиони в подобен сценарий, и в това отношение не мога да направя нищо.

- Сериозно! Как можеш да говориш подобни глупости? Тъпачка! И изобщо какво разбираш ти?

Гласът му трепери от едва сдържана ярост. Не би могло и да бъде иначе. Именно затова го упреквам, яд ме е, че отново включи онзи адски механизъм, който при всички случаи ще премаже и двама ни.

- Ришар, това, че се заяждаш с мен, няма да направи сценария ти по-добър.

Настъпва секунда мълчание, през която успявам да преглътна. После чувам пресиленото му кикотене, но ясно си представям гримасата му и болката, която го разяжда отвътре.

За пръв път от двайсет години открито му заявявам, че работата му не ме изпълва с възторг. До този момент винаги съм била уклончива и съм отбягвала прямия отговор, защото знаех, че той може да разклати цялата сграда. Тази тема беше като прахан върху буре с барут. Тя и сега е такава, но нима днес бихме могли да загубим нещо, което вече не сме загубили?

Бих могла да обичам един мъж, без да смятам, че е най-добрият сценарист на всички времена. Колко пъти съм се опитвала да го убедя в това? От колко извора му носих вода, за да го накарам да се съгласи с мен? - докато накрая осъзнах, че няма да успея, че той никога няма да приеме критики от моя страна. Според него, щом не се прехласвах от работата му, значи, поставях под съмнение неговата мъжественост. Разбирах го и държах достатъчно много на него, за да не сторя непоправимото, за да съхраня връзката ни с цената на полулъжи и полуистини, с които той все пак се примиряваше.

За пръв път в живота си държах на един мъж и исках да остана под негова закрила, просто и ясно. Двете с майка ми бяхме в тежко положение, а Ришар предлагаше да се грижи за нас, да ни осигури отново нормален живот. Нима не си струваше да размисля върху това, още повече че физически той ми харесваше?

- Най-после! Много време ти трябваше - каза ми той. - Веднъж в живота си да проявиш смелост. Браво.

- Получих ново съобщение.

- Какво?

- Получих ново съобщение от мъжа, който ме изнасили.

- Надявам се, че се шегуваш! Получила си какво?

- Ришар, да не би да си глух?

От трийсет години не съм виждала и не съм разговаряла с баща ми, но той все пак ми изпраща своя полароидна снимка, която майка ми поставя на масата. Навеждам се да я разгледам. Едва го познавам -самата снимка не е с кой знае какво качество. Изправям се и свивам рамене. Мама ме гледа с надеждата да чуе някакъв коментар, но аз нямам какво да кажа.

- Виждаш колко е отслабнал - казва тя. - Наясно си, че не си измислям.

- Могат да го хранят насила - възразявам аз. - Това им влиза в задълженията.

Двете сме на тераса с изглед към Сена. Снощният дъжд е ускорил листопада и вече се виждат празните гнезда, изоставени, увиснали по голите клони на кестените. Сега обаче времето е хубаво. Съгласих се да се видим за обяд, макар да съм претрупана с работа и трябва да отида заедно с Ана на прожекция в другия край на града.

Поръчвам си салата с пилешки дреболии. Мама си избира наденичка от Троа. Минерална вода „Бадоа“ за двете.

- Мамо, губиш си времето. Няма да му отида на свиждане.

Носът ми е замръзнал. Въпреки слънцето, въздухът е доста хладен.

- Вече е стар, а ти все пак си негова дъщеря.

- За мен това не означава нищо. Какво, като съм му дъщеря? Сега вече няма никакво значение.

- Просто ще подържи за минута ръката ти и нищо повече. Дори няма да се налага да му говориш. Имай предвид, че от ден на ден губи сили.

- Мамо, не се опитвай да ме убедиш.

Не мога да разбера желанието й на всяка цена да облекчи края на този човек. Нима е забравила всички опечалени и разгневени семейства? Нима е заличила от съзнанието си всичко, което самите ние трябваше да изтърпим през годините заради него, заради деянието му?

- Научих се да бъда снизходителна, Мишел.

- Нима? Ами да, чух за това. Изглежда, така е по-добре. Доволна ли си? Завиждам ти за скапаната памет. Това е точната дума - скапана. Абсолютно скапана.