Филипп Джиан - „Ох...“

- Не се опитвай да прехвърляш вината върху мен, Ришар. Не започвай отново.

В отговор той ме зашлеви с все сила.

Щеше ми се да го прегърна.

- Благодаря ти, Ришар, благодаря - казах му.

Едва се разсъмваше, когато излязох от таксито и подадох багажа си на портиера. Регистрирах се в хотела. Придружиха ме до асансьора. Усмихнах се. След тридневна борба вече можех да се наспя сама в голямо легло. Избърсах сълзите на радост. Телефонът ми звъня няколко пъти, но аз не отговорих.

Тази сутрин провеждам обсъждане с десетина сценаристи. Изнасилената жена не се притеснява да кръстоса високо крака като компенсация за посърналото си лице. На всичкото отгоре спах зле, първата нощ, когато се събуждам от страх с усещането, че върху мен лежи мъж, докато всъщност съм сама, сгушена под завивката. Скачам, изпищявам уплашено и точно в този момент телефонът ми светва и на екрана се появява съобщение. Сърцето ми се разтуптя.

Съобщението е: „Изтощена батерия“. После екранът угасва. Включвам го да се зарежда. Луната озарява градината, светлината й се стича между клоните като замръзнала кръв. Три часът след полунощ е. Телефонът отново светва. Захапвам нокти и чакам. Навън се разнася крясъкът на бухал. Пос ле телефонът ми съобщава, че е включен в мрежата. Сподавям стенанието, което напира отвътре. Да върви по дяволите цялата тази модерна технология. Кипя вътрешно. Колко ли телефона биват строшени по света тъкмо в този момент? Запратени срещу каменна стена или излетели през прозореца със скоростта на реактивен самолет? Ставам и се показвам навън. Хладният въздух ме кара да настръхна. Протягам телефона напред и, о, чудо!, връзката е възстановена. Съобщението е: „Бъди готова, Мишел“.

Възкликвам от изненада. Бухалът сякаш ми отвръща. С разтреперан пръст набирам: „Престанете. Кой сте вие?“. Чакам. Отговор няма. Трябва да взема някакво хапче, за да мога отново да заспя.

Обаждам се на ключар. Имам намерение да се подсигуря. Ще го накарам да постави на вратата на спалнята ключалка като на сейф. Техникът предлага да инсталира на партера аларма и аз се съгласявам.

Като изключим Ришар, всички се питат какво ме е прихванало. Обяснявам, че от застрахователната компания са ми направили предложение във връзка с ръста на престъпността, след което сменям темата.

Мъжът цял следобед се занимава с инсталирането на системата. Обажда се на свой колега и двамата проверяват дали работи. Не бих могла да кажа дали присъствието им ме успокоява, или ме тревожи. Махвам на семейството, което живее в съседната къща: така оповестявам, че съм тук, и показвам на двамата мъже, че има свидетели.

Зная, че е глупаво, но нищо не мога да направя. Техниците си тръгват. Поставили са автоматично осветление на входа. С цветни диоди. Освен това има екран, на който се вижда какво става от другата страна на вратата.

Виждам Ришар и му отварям.

Той оглежда инсталацията и заявява, че все пак съм постъпила правилно, преди още да спомена за второто съобщение.

- Добре си направила. Така е по-сигурно. А ти как си? Съвзе ли се след преживяното?

Вдигам рамене. Как бих могла да обясня това - на всичкото отгоре на мъж? Как да му опиша какво чувствам? Отказвам се, изваждам от хладилника студеното пиле и му предлагам да си го поделим.

Казвам му:

- Използвам случая, че сме на спокойствие, за да поговорим.

След което започвам да се стягам, свивам глава между раменете. Нещо вътре в мен крещи: „О, не, за бога, недей!“, защото съзнавам накъде отиваме, зная, че пред нас е зейнала бездна. Познавам тона, с който той ми говори. Известен ми е този потаен поглед, който незабавно прикрива зад широка усмивка. Дълго време Ришар смяташе, че у него се крие актьор - нещо от рода на Де Ниро - който само чака сгоден случай, за да излезе наяве. Дори ходи на курсове цяла година: сега виждам пред мен резултата.

Той се отдръпва от масата, кръстосва ръце върху коленете, накланя се напред и навежда глава.

- Мишел, този път съм ти донесъл нещо наистина сериозно. Повярвай ми. Използвам случая, за да призная, че твоят отказ навремето беше напълно основателен. Ти беше права, аз грешах, липсваше ми дълбочина, страдах от прекалено самолюбие, но нека не говорим повече за това. Всичко е забравено. Благодарение на теб осъзнах моите слабости и отново се заех с тази отдавна зарязана работа, в която самият аз бях престанал да вярвам, предвид твоите съвети, разбира се. Няма да бъдеш разочарована. Този път без преувеличение наистина дадох всичко от себе си.