Филип Джиан - Проклета въртележка

Една вечер, близо пет години след смъртта на Бети, реших, че е настъпил сетният ми час. А Господ ми е свидетел колко неподготвен ме свари.

Стоях в кухнята с Анри и спокойно си белех нещо, надавайки разсеяно ухо на приказките му. За стотен път ми доказваше превъзходството на поезията над всичко останало. Най-ужасното бе, че имаше право, но упорито отказвах да му повярвам. Можех да пиша романи и купища новели, но бях неспособен да нанижа и един свестен стих, хич ме нямаше за тая работа. Изпитвах безгранично възхищение към онези, които намираха начин да ви разбият с няколко фрази, от които ви секва дъхът, но бедата е, че всички те бяха полусмахнати. Питах се дали поезията ги подлудяваше или тъкмо обратното. Накрая стигах до извода, че един писател все пак успяваше да си приготви вечерята, докато поетът бе годен само да изпружи крака под масата.

Той се беше паркирал до прозореца с чашата си в ръка и съзнателно препикаваше романовия жанр, но аз си имах други грижи, окъснявах, а имах да свърша още много работа. Хвърлих поглед към побелелите му коси и реших тая вечер да го оставя да вилнее, затова и не го помолих да ми помага. Наместо да ми пълни ушите с глупости, реших, че му дължа това усилие за рождения му ден. Анри ставаше на шейсет и две и бях поканил няколко души да ни помогнат за духането на свещичките. Надявах се, че ще имам късмет да задържа двама-трима, за да си реша проблема с миенето на съдовете.

Хладилникът беше натъпкан догоре. Отваряйки го, забелязах, че струйка сос винегрет се стича върху кутията с тортата и космите на корема ми настръхнаха за четвърт от секундата. Кутията ми изглеждаше вече поомекнала на места. Извадих я тутакси, откъснах капака й, без много да му мисля, като пътем затворих хладилника с пета. За щастие на тортата й нямаше нищо. Казвам за щастие, защото много добре помнех колко ми бе струвала. В трудни периоди винаги знаех цените на покупките. А рожденият ден на Анри съвпадаше с минаването на банковата ми сметка на червено.

Тортата бе великолепно украсена, модерна по дух, но барокова по своята пищност. Загубих известно време в магазина, докато им обясня какво точно искам, сякаш никога не бяха виждали локомотив. Накрая взех, че го нарисувах. Изрично настоявах колелата да са от нуга крем, а облаците дим от солидна купчина шантии. Влаковете бяха слабостта на Анри. Не можех да го лиша от тях. Не и навръх рождения му ден. Искрено се зарадвах, че тортата е невредима, и реших да му я покажа.

Той продължаваше да стои гърбом. Доколкото чувах, романът бил форма на затлъстяване, развивана от такива като мен. Сложих ръка на рамото му.

— Ей! Спри се за малко, искам да ти покажа нещо!

Държах локомотива в едната си ръка, кремът хвърляше множество отблясъци, а аз исках да видя физиономията му. Раменете му бяха провиснали, но усещах вътрешния му плам и — странна работа — не помня колко пъти (поне стотина) бях изпитвал това чувство при вида на Анри, което отначало направо ме гътваше. Надявах се онзи, който пише романи, да хвърля поне искрици, ама хич не бях сигурен. Късметлии са тези, дето ги гори отвътре, красива светлина излъчват и по-лесно се разпознават. Анри бавно се обърна към мен. Като да минаха столетия. После изведнъж дъхът ми секна, някаква ужасна мъка ме сграбчи за гърлото и начаса се почувствах като торпилиран кораб. Свлякох се на колене.

Анри ме попита сега пък какви ги върша, а аз просто бях на път да умра. Разбрах го веднага. Ужасната болка, която смазваше гърдите ми, беше почти нищо в сравнение с шубето, в което се давех. Видях как тортата се свлече от ръцете ми и падна току пред мен. Разбира се, някои неща ми напомняха, че не съм първа младост, но четиридесетакът не е кой знае какво, пък и, да си кажем право, човек никога не е сигурен, че е изживял най-хубавите си години.

Точно тогава имах късмета да напусна собственото си тяло. Изглежда не всички писатели го могат, което не ме изненадва, защото във всеки занаят се намират хора, които са под санитарния минимум кадърност и единствената им работа е да ви се пречкат. Видях очите на Анри да помръкват. Усетих как устремно залитнах напред и в последния момент се подпрях на едната си ръка. Струйка пот проблесна на носа ми. В известен смисъл вече бях мъртъв. Душата ми се пръскаше на хиляди парченца.