Филип Джиан: 37° 2 сутринта

Бяха съобщили, че ще има буря към края на деня, но небето си оставаше синьо и вятърът бе утихнал. Отидох да хвърля един поглед в кухнята — да не би яденето да е загоряло, но всичко беше наред. Излязох на верандата, въоръжен с една студена бира, и останах за миг с лице срещу слънцето. Хубаво беше. Вече цяла седмица се излагах всяка сутрин на слънцето, присвил очи като истински щастливец. Една седмица, откакто срещнах Бети. Още веднъж благодарих на небето и протегнах ръка към шезлонга, а лицето ми потръпна от удоволствие. Настаних се удобно като човек с достатъчно време пред себе си и бутилка бира в ръката. През цялата седмица трябва да съм спал всичко на всичко двайсетина часа, а Бети още по-малко, дори може въобще да не е мигнала, не знам, тя винаги ме разтърсваше, ако задремех. Все ще се намери по-приятно занимание от спането. Ей, няма да ме оставяш така съвсем сама, казваше тя, какво си намислил, събуди се. Отварях очи и се усмихвах. Изпушваме по цигара, любим се или си разказваме разни истории — опитвах се да поддържам темпото.

За щастие не се изморявах много през деня. Когато нямаше проблеми, свършвах работа към обяд и през останалото време бях спокоен. Просто трябваше да се навъртам наоколо до седем вечерта и да се появя, ако им потрябвам. Обикновено, когато времето беше хубаво, всеки можеше да ме намери изтегнат на шезлонга. Можех часове наред да не отлепя гръб от него, смятах, че съм постигнал равновесие между живота и смъртта, че съм открил единственото умно нещо, което човек може да направи, ако му се прииска да поразсъждава пет минути и да признае, че животът не може да ни предложи нищо сензационно освен няколко номера, които не минават. Отворих бирата, мислейки си за Бети.

— По дяволите! Вие сте тук. А аз ви търся навсякъде!…

Отворих очи. Беше онази женичка от номер три, четирийсет килограмова блондинка с пискливо гласче. Изкуствените й мигли пърхаха неуморно от силната светлина.

— Какво ви се е случило? — попитах я.

— Не става дума за мен, онова нещо прелива в банята, да го вземат мътните! Трябва бързо да дойдете да го спрете, не ми е ясно как е възможно да се случват такива неща!

Изправих се чевръсто. Цялата тая история съвсем не ми беше забавна. Достатъчно бе човек да погледне за миг това момиче, за да разбере, че е смахнато. Знаех си, че ще ми вдигне кръвното. Пеньоарът висеше на кльощавите й рамене. Чувствах, че предварително съм капитулирал.

— Тъкмо щях да седна на масата — казах. — Не може ли да почака пет минути, нали ще бъдете така добра да…

— Шегувате се! Истинска катастрофа е, има вода навсякъде. Хайде, бързо елате с мен.

— Кажете първо какво точно се е повредило? Какво прелива?

Тя се изсмя, както си стоеше срещу слънцето с ръце в джобовете.

— Ами ето… — каза. — Нали знаете… онова бялото нещо преля. По дяволите, пълно е навсякъде с тези хартийки!

Изпих глътка бира, клатейки глава.

— Вижте какво — смъмрих я аз, — давате ли си сметка, че тъкмо се канех да ям? Толкова ли не можете да потърпите петнайсетина минути?

— Ама вие луд ли сте? Не се шегувам, съветвам ви да дойдете веднага.

— Добре, добре, не се нервирайте — успокоих я аз.

Станах и влязох в бараката да изгася котлона под фасула. Беше почти готов. После взех сандъчето с инструментите и се затичах след смахнатата.

Върнах се след час, мокър от глава до пети и полумъртъв от глад. Драснах клечка кибрит под тенджерата, преди да се хвърля под душа, като престанах въобще да мисля за смахнатата. Усещах единствено стичащата се по черепа ми вода и мириса на фасула, който се носеше на вълни под носа ми.

Слънцето заливаше бараката, хубаво беше. Знаех, че съм приключил с проблемите за този ден — още не ми се беше случвало два кенефа да се задръстят в един и същи следобед. Спокойно беше, половината от бунгалата бяха празни. Настаних се пред чинията усмихнат, защото времето ми беше точно разпределено — хапвам, после се запътвам към верандата и чакам до вечерта, докато пристигне тя, поклащайки бедра, и седне на коленете ми.

Тъкмо повдигах капака на тенджерата, когато вратата се отвори широко. Беше Бети. Оставих вилицата усмихнат и станах.

— Бети! Дявол да го вземе, мисля, че за пръв път те виждам посред бял ден…

Тя зае някаква поза с ръка в косите, а къдриците й се спускаха на всички страни.