Робърт Шекли - На сутринта

Бавно и неохотно Пиърсън дойде в съзнание. Лежеше по гръб със здраво затворени очи и се опитваше да отложи неизбежното събуждане. Но съзнанието му се бе върнало и чувствата заедно с него. В очите му се забиваха болезнени иглички, а тилът му туптеше като гигантско сърце. Ставите му горяха от болка, а стомахът му се свиваше от отвращение. Той осъзна, че страда от най-ужасния махмурлук на света, но това не му донесе никакво успокоение.

Пиърсън добре познаваше махмурлука. Бе го изпитвал доста често през живота си. Алкохолни тръпки, страхови депресии, неврози. Но този махмурлук беше като усилена комбинация на всичко това с добавка от леко хероиново отравяне.

Какво ли беше пил снощи? И къде? Опита се да си припомни, но както толкова други нощи през живота му, и снощната бе само един неясен спомен. Както обикновено щеше да му се наложи да си я припомня част по част.

Е, реши той, време е да пристъпя към най-важното. Трябваше да отвори очи, да стане от леглото и да отиде до шкафчето с лекарства. Една доза дихлорал щеше да го свести.

Пиърсън отвори очи и започна да се измъква от леглото. И тогава разбра, че не се намира в кревата си.

Лежеше сред висока трева, отгоре му блестеше бяло небе и в ноздрите му проникваше мирис на гниещи растения.

Той изстена и отново затвори очи. Това вече беше много. Сигурно снощи наистина се е натряскал, спиртосал, отрязал до козирката. Даже не бе успял да си стигне до вкъщи. Явно е припаднал в Сентръл парк. Сега щеше да му се наложи да спре някой флит и да се стегне, докато стигне до апартамента си.

С леко усилие той отвори очи и стана.

Намираше се сред висока трева. Наоколо, докъдето поглед стига, се виждаха гигантски дървета с оранжеви стволове. Те бяха увити с пурпурни и зелени лиани, някои от които дебели колкото собственото му тяло. Под дърветата се простираше непроходима джунгла от папрати, храсти, злобножълти орхидеи, черни виещи се лиани и много непознати растения със застрашителен вид и форми. Из гъстата джунгла се чуваха крясъците и писъците на дребни животни и далечното, прегракнало ръмжене на някакъв голям звяр.

— Това не е Сентръл парк — каза си убедено Пиърсън.

Той се огледа, като заслони с длан очите си от ярко блестящото небе.

— Това даже не е Земята — добави той.

Беше учуден и доволен от собственото си спокойствие. Той седна тежко във високата трева и започна да обмисля положението си.

Името му бе Уолтър Хил Пиърсън. Беше на 32 години, жител на град Ню Йорк. Пълноправен гласоподавател, почтен безработен, сравнително заможен. Снощи бе излязъл от апартамента си в седем и петнайсет с намерение да се повесели. Трябва да е била страхотна вечер.

Да, страхотна вечер, каза си Пиърсън. Изглежда, че по някое време си е тръгнал. Но вместо в леглото или поне в Сентръл парк, той се бе събудил в някаква гъста и миризлива джунгла. На всичкото отгоре беше сигурен, че тя дори не се намира на Земята.

Всичко това е напълно ясно, каза си Пиърсън. Той огледа грамадните оранжеви дървета, пурпурните и зелени лиани, които се преплитаха между тях, силната бяла слънчева светлина, която се процеждаше през клоните им. И накрая реалността на всичко това проникна в замъгления му ум.

Той затрепери от ужас, покри главата си с ръце и припадна.

Когато отново дойде в съзнание, почти не страдаше от махмурлук. Само в устата му бе останал неприятният вкус и усещаше едно общо чувство на слабост. Пиърсън реши, че вече трябва да е изтрезнял достатъчно, за да не се повтори халюцинацията с онези оранжеви дървета и пурпурни лиани в извънземна джунгла.

Той отвори очи и видя, че се намира сред същата извънземна джунгла.

— Добре де! — извика той. — Каква е тази работа?

Не последва непосредствен отговор. А после откъм околните дървета се чу силно кряскане от невидим животински свят, което лека-полека затихна.

Пиърсън се разтрепери, изправи се несигурно и се облегна върху ствола на едно дърво. Вече бе реагирал по най-силния възможен начин на положението, в което се намираше. Не му бяха останали сили даже и да се учудва. Значи се намираше в джунгла. Добре… Но какво всъщност правеше тук?

В ума му не се оформи никакъв разумен отговор. Очевидно, каза си той, снощи трябва да се е случило нещо необикновено. Но какво? Той с мъка започна да си припомня събитията от изминалата нощ.

Беше излязъл от апартамента си в седем и петнайсет и бе отишъл…

Той се извърна бързо. Към него се приближаваше нещо. Движеше се тихо през храсталака. Пиърсън зачака с разтуптяно сърце. То се приближи, като се движеше внимателно, душеше и лекичко ръмжеше. После храстите се разтвориха и на полянката се появи съществото.