Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Е, и? Пак по-добре, отколкото нищо!

Погледнах към розовеещото небе и поклатих глава. Изправих се бавно.

— Я слушай — предложих. — Какво ще кажеш да отидем да хапнем в града и да гледаме някой филм?

На лицето й разцъфтя усмивка като ядрена експлозия и буквално почувствах как ме заливат вълни от топлина.

— Чудесно! Една малка обиколка, колкото да си продухаме мозъка. Остави ме само да си сложа пола!

Тя влезе в бунгалото.

— Само пола ли? — полюбопитствах.

— Понякога се питам дали мислиш за нещо друго.

Влязох и изключих газта под тенджерата. Бети си оправяше косите пред огледалото. Намигна ми. Имах чувството, че съм се отървал леко.

Взехме нейната таратайка, един червен фолксваген, който харчеше най-вече масло, и паркирахме в центъра, с едното колело върху тротоара.

Седяхме вече от пет минути в пицарията, когато в залата влезе едно русо момиче и Бети подскочи до мен.

— Хей! Та това е Соня! ХЕЙ, СОНЯ… ХЕЙ, НАСАМ!

Момичето се насочи към нашата маса, следвано от някакъв тип, който се опитваше да запази равновесие. Двете с Бети се целунаха, а онзи се тръшна на стола срещу мен. Явно бяха доволни от срещата, непрекъснато се държаха за ръце. После ни представиха един на друг, мъжът изгрухтя нещо, докато аз задълбочено проучвах менюто.

— Дявол да го вземе, я да те поогледам… Изглеждаш страхотно! — заяви Бети.

— Ти също, скъпа… Не можеш да си представиш колко ми е приятно!

— Пица за всички? — попитах аз.

Когато сервитьорката се изправи пред нас, онзи сякаш се поразбуди. Хвана я за ръката и й пъхна една банкнота в шепата.

— Колко време ви трябва, за да се появи бутилка шампанско на тази маса? — попита.

Сервитьорката погледна банкнотата, без да трепне.

— Малко по-малко от пет секунди — отвърна.

— Може.

Соня се хвърли върху него и го ухапа по устните.

— О, сладурчето ми, направо си чудесен!

След няколко бутилки се съгласих с нея. Нейният човек започна да ми разправя как направил състояние чрез спекулации с кафе в момент, когато цените рязко се покачвали.

— Телефонът ми звънеше всяка минута и мангизите прииждаха от всички страни. Разбираш ли, трябваше да се играе твърдо, да се удържи положението до последна възможност и стоката да се препродаде светкавично. Всеки момент можех да удвоя печалбите или да затъна в блатото…

Слушах внимателно, подобни истории страшно ми харесват. Самият факт, че се говореше за пари, го караше да изтрезнее. Само дето се оригваше шумно от време на време. Аз смучех неприятната пура, която ми беше дал, и пълнех чашите. На момичетата очите им блестяха.

— Ще ти кажа нещо — додаде той. — Знаеш ли го оня филм, в който момчетата трябва да скочат в последния момент, докато колата се носи към пропастта? Представяш ли си какво чувстват?

— Трудно ми е — казах.

— При мен беше същото, но умножено стократно!

— Успя ли да скочиш навреме?

— Да, хубаво го каза. След това рухнах и спах непробудно три дни.

Соня погали косите му с ръка, притискайки се в него.

— А след два дни вземаме самолета за островите — изчурулика тя. — Това е годежният ми подарък! Може да ти изглежда идиотско, миличко, но съм направо луда от радост, само като си помисля…

Соня приличаше на рошава птица с чувствени устни и буквално през цялото време се смееше. Това поддържаше приятна атмосфера. Бутилките се нижеха една след друга и в един момент Бети ме улови за ръката и отпусна глава на рамото ми, докато отпивах от водката.

Към края вече не слушах никого, до мен достигаше само откъслечен шепот, всичко ми изглеждаше далечно, светът ми се струваше нелепо прост и аз се усмихвах. Не очаквах нищо. Толкова бях отнесен, че започнах да се смея самичък.

Към един през нощта онзи тип политна напред, без да предупреди, и една чиния се счупи на две от удара. Време беше да се прибираме. Соня плати сметката, като извади мангизи от джобовете на сакото му, и ние го изнесохме на улицата. В състоянието, в което се намирахме, не беше лесна работа, но навън той дойде отчасти на себе си и така ни улесни. Въпреки това трябваше да спираме под всяка улична лампа, за да си поемем дъх. Беше ни топло. Соня се притискаше към него, докато си поемахме въздух, а той се олюляваше на омекналите си крака. Ох, сладурчето ми, шепнеше тя, бедничкият ми… Питах се дали не бяха паркирали колата си в другия край на града.

По-късно тя отвори вратата на чисто нова лимузина с петметров капак на мотора и ние с мъка вкарахме вътре сладурчето. Соня ни целуна, бързаше да се прибере, за да му сложи компрес на челото. Гледахме как колата потегли, като махахме с ръка, и чудовището потъна в нощта като събрата си от езерото Нес.