Филип Джиан: 37° 2 сутринта

— Оооо… и какво ще кажеш? — попита.

Седнах отново на стола и се вторачих в нея, като се стараех да изглеждам равнодушен, с ръка върху облегалката.

— Ами ханшът не е лош, а и краката си ги бива… Да, я покажи, обърни се…

Тя се завъртя, а аз се изправих зад гърба й и се притиснах към нея. Погалих гърдите й, целувайки я по врата.

— Но от тази страна всичко е идеално — прошепнах.

После се запитах какво прави тя тук по това време. Отстъпих назад и забелязах двата платнени куфара на прага, но не се издадох.

— Ама тук мирише адски хубаво — каза тя, надвеси се над масата, за да надникне в тенджерата, и извика: — Мамка му! Не може да бъде!

— Какво?

— Та това е истински мексикански специалитет! Само не ми казвай, че смяташе да го изядеш съвсем сам…

Извадих две бири от хладилника, докато тя потапяше пръст в тенджерата, мислех си за всичките тези часове, които бяха пред нас, имах чувството, че съм изгълтал топчица опиум.

— О, Господи, наистина е знаменито… И на всичкото отгоре си го приготвил ти, обожавам го, направо е невероятно. Но ти си луд… на тази жега…

— Мога да ям такова подлютено ядене при всякакво време, даже и потта ми да се стича в чинията — мексиканският специалитет и аз сме като двата пръста на ръката.

— Всъщност и аз бих могла. Освен това умирам от глад!…

В мига, в който тя влезе, бунгалото се преобрази. Нищо не беше на мястото си, въртях се в кръг, да й намеря прибори, и се усмихвах, отваряйки шкафовете. Тя увисна на врата ми, страшно ми беше приятно, можех да вдъхвам уханието на косите й.

— Хей, доволен ли си, че ме виждаш? — попита.

— Дай ми малко време да помисля.

— Всички са мръсници. После ще ти обясня.

— Бети, нещо не е ли наред?

— Нищо сериозно — отвърна тя. — Не си струва заради това да оставим мексиканската манджа да изстине. Целуни ме…

След две или три лъжици силно подправен фасул вече бях забравил малкото облаче. Присъствието на Бети ме караше да изпадам в еуфория. Впрочем тя непрекъснато се смееше, поздравяваше ме за яденето, протягаше ръка през масата, за да ме погали по бузата. Още не знаех, че е в състояние да преминава от едно състояние в друго със скоростта на светлината.

Току-що бяхме приключили с яденето — доста време ни беше необходимо, за да унищожим остатъците от този разкош, като мигахме от лютото и се шегувахме. Тъкмо я гледах, намирах, че е страхотна, и изведнъж видях как се преобрази пред очите ми, беше съвсем побледняла, в погледа й имаше някаква невероятна твърдост, направо дъхът ми секна.

— Както ти казвах — започна тя, — всички са мръсници. И разбира се, това непременно се случва някой божи ден и момичето отново се озовава на улицата с двата си куфара в ръка. Ясен ти е сценарият, нали?

— Но за какво говориш? — учудих се аз.

— Как така за какво говоря? Не ме ли слушаш поне, точно ти обяснявам нещо, защо не слушаш?

Не отговорих нищо, но поисках да докосна ръката й. Тя се отдръпна.

— Разбери ме добре — каза. — От един мъж не очаквам просто да ме чука, и толкова.

— Разбирам — отвърнах.

Тя зарови пръсти в косите си, въздъхна, после погледна през прозореца. Нищо не помръдваше навън, просто няколко бунгала, облени в светлина, и пътят, който чезнеше в права линия през полето, настъпвайки към хълмовете в далечината.

— Само като си помисля, че останах цяла година в тая дупка — прошепна Бети.

Гледаше в празното пространство, със стиснати между краката ръце и приведени напред рамене, сякаш почувствала внезапна умора. Никога не я бях виждал така, познавах само смеха й и смятах, че прелива от неудържима енергия, питах се какво й се беше случило.

— Една година — поде тя отново — всеки божи ден този мръсник ме бройкаше, а женичката му ни проглушаваше ушите от сутрин до вечер. Бачках цяла година, обслужила съм тонове клиенти, лъсках масите и метях залата и ето какъв е резултатът. Накрая шефът ми пусна една ръка между краката и всичко започна от нулата. Аз и двата куфара. Имам пари колкото да изкарам известно време или да си купя билет за влака.

Дълго клати глава, после ме погледна и сега вече се усмихваше, отново беше същата като преди.

— Не знаеш обаче най-важното — каза, — вече нямам и едно ъгълче, където да преспя. Събрах си багажа светкавично, а останалите момичета ме гледаха ококорени. „Нито секунда повече не оставам! — заявих аз. — Не бих могла да понеса да видя още веднъж тази мръсна мутра!“

Отворих една бира на ръба на масата.

— Добре, нека ти кажа, че си била съвсем права да постъпиш така. Оправдавам те напълно.