Филип Джиан: 37° 2 сутринта

— Вярвам в нас — прошепна. — Млади сме още и ще се справим.

Не разбрах какво искаше да каже. Целувахме се дълго. Ако се опитаме да разберем какви мисли се въртят в главата на едно момиче, съвсем ще затънем и доникъде няма да стигнем. А и не желаех непременно някакво обяснение, исках само да продължавам да я целувам в мрака и да я галя по дупето, докато издържи мехурът й.

Няколко дни сякаш витаехме в нещо като цветен сън. Не се разделяхме нито за миг и животът изглеждаше учудващо прост. Имах малко проблеми с един умивалник, едно повредено казанче и комбинирана готварска печка, но не беше нищо сериозно и Бети ми помогна да съберем изсъхналите клони, хартийките и да изхвърлим боклука от алеите. Следобедите мързелувахме на верандата, играехме си с копчетата на транзистора или разговаряхме за неща без значение в случаите, когато не се любехме или не приготвяхме някакво сложно ядене, което бяхме открили предишната вечер в готварската книга. Издърпвах шезлонга на сянка, докато тя опъваше една рогозка на слънце. Когато някой пристигнеше, мятах отгоре й един пешкир, а когато досадникът изчезнеше, прибирах си пешкира и се настанявах отново на лежащия стол, за да я гледам. Бях забелязал, че е достатъчно да я погледам малко повече от десет секунди, за да престана да мисля за каквото и да било. Чувствах се като риба във вода.

Една сутрин тя скочи от кантарчето, като извика:

— По дяволите! Не може да бъде!

— Бети, какво има?

— За Бога! Наддала съм още едно кило. Знаех си!

— Не се впрягай. Кълна се, че не ти личи.

Тя не отговори и случката напълно ми излезе от ума. Но на обяд в чинията ми имаше само един разрязан на две домат. Домат и само толкова. Не казах нищо и се заех с домата, като разговарях с Бети все едно, че всичко е наред. Като станах от масата, чувствах се във форма, а не прикован към земята от солидна порция калории. Изхвърлихме завивките и се отдадохме на един от най-страхотните сеанси, докато слънцето трептеше навън и лъчите му пърлеха щурците.

По-късно станах и отидох направо при хладилника. Понякога животът може да ви предложи съвършени мигове и да ви обгърне със звезден прах. Имах чувството, че ушите ми бучат, сякаш бях достигнал по-висш стадий на съзнание. Усмихнах се на яйцата. Грабнах три и ги принесох в жертва в една купа.

— Но какво правиш? — попита Бети.

Започнах да търся брашното.

— Никога не съм ти казвал, но единственият път в живота ми, когато наистина спечелих пари, беше, когато продавах палачинки. Имах сергия на брега на морето и хората се редяха на опашка в най-голямата жега, като всеки държеше пари в ръка. До един. Но аз приготвях най-страшните палачинки, които можеха да се намерят в радиус от сто и петдесет километра, и те го знаеха. Ще видиш, че не си измислям…

— О, моля те, не мога да рискувам да се докосна до това…

— Какво, шегуваш ли се? Няма да ме оставиш да изям сам всичкото това, няма да ми изиграеш такъв мръсен номер.

— Не, не ми се яде, моля те… Няма да си взема.

Веднага разбрах, че е излишно да спорим. Ясно беше, че ще се сблъскам с непоклатима стена. Яйцата се стекоха едно по едно от купата към отвора на умивалника, а коремът ми къркореше. Но се овладях и измих съдинката, без да правя въпрос. Бети пушеше цигара, загледана в тавана.

През остатъка от следобеда човърках мотора на пералнята, а привечер, когато видях, че нищо не се е променило и че тя продължава да седи, забила нос в някакво книжле, станах и отидох да подгрея вода. Хвърлих шепа морска сол, изкормих един пакет спагети и се върнах на верандата. Клекнах пред нея.

— Вети, нещо не е ли в ред?

— А, не. Добре съм.

Изправих се, кръстосах ръце отзад на тила си и огледах хоризонта. Небето беше червено и чисто, обещаваше вятър за следващия ден. Питах се каква ли идиотщина е накарала машинката да засече.

Върнах се при нея, коленичих и се наведох. Погалих с неспокоен пръст бузата й.

— Виждам, че си се вкиснала…

Тя ме погледна и в очите й забелязах същата твърдост, която ме бе впечатлила преди няколко дни. Подпря се на лакът.

— Познаваш ли много момичета, останали без работа, без пукната пара в дупка за олигофрени и успели въпреки всичко да запазят усмивката си?

— Дявол да го вземе, какво би се променило за нас двамата, ако имахме бачкане и мангизи в банката? Защо се впрягаш за подобни глупости?

— А и на всичкото отгоре затлъстявам! Чувствам как започвам да се скапвам в тази бърлога!

— Ама какви ги говориш? Какво му е толкова ужасно на бунгалото? Не виждаш ли, че навсякъде е едно и също, не знаеш ли, че само пейзажът се променя?