Филип Джиан: 37° 2 сутринта

— Мисля, че ще взема два с праскови — казах.

Минах отзад, за да й помогна, извадих две дълбоки купи, които трябва да побираха около литър, докато в това време тя бъркаше с ръце в хладилника, от който излизаше пара. Отворих шкафа, за да потърся буркана с прасковите.

— Я кажете — обади се тя, — тази сутрин ми изглеждате доста възбуден.

Изправих се и погледнах Бети, седнала в залата с кръстосани крака и с цигара в уста.

— Как я намирате? — попитах.

— Има нещо вулгарно…

Взех бутилката с черешов ликьор и се залових да заливам купичките със сладолед.

— Нормално е — казах. — Това е ангел, слязъл направо от небето, нали разбирате?

На връщане спряхме да вземем бельото, после отидох отсреща за покупките. Трябва да беше вече обед и печеше яко, нямаше да е зле да се приберем по-бързо.

Веднага забелязах бутилката. Беше я поставил на видно място пред мрежите с продукти, но не ме посрещна с усмивка, почти не ме погледна. Взех покупките и бутилката концентрат.

— Цупиш ли се нещо?

Дори не ме удостои с поглед.

— Ти си единственият облак в светлия ми ден — казах.

Натрупах целия багаж отзад в каросерията и поехме към мотела. Точно на излизане от града задуха яростно горещ вятър и околността заприлича още повече на пустиня с няколко хилави дървета и оскъдни сенчести петна, но това ми харесваше, харесвах цвета на почвата и имах слабост към широките безбрежни пространства. Вдигнахме стъклата. Бях надул газта до дупка, но таратайката се влачете с деветдесет километра в час, имаше насрещен вятър, трябваше да се въоръжим с търпение. След малко Бети се обърна назад, сигурно от косата й ставаше още по-горещо, защото непрекъснато я повдигаше.

— Знаеш ли — започна тя, — представяш ли си колко далеч бихме стигнали двамата с една свястна кола и с цялото това плюскане отзад…

Преди двайсет години идеята би ме запалила, сега трябваше да положа усилие, за да не се запрозявам от скука.

— Щяхме да направим страхотна обиколка — казах.

— Като нищо… и щяхме да се отървем от тая жалка дупка!

Запалих цигара и кръстосах ръце на кормилото.

— Смешно е може би — подех, — но намирам, че в известен смисъл пейзажът не е чак толкова кофти…

Тя се засмя, отмятайки глава назад:

— Дявол да го вземе! И ти наричаш това пейзаж?

Чувахме как прахта бие по каросерията, колата занасяше от внезапните пориви на вятъра, навън сигурно беше като в пещ. Започнах да се смея с нея.

Вечерта вятърът изведнъж утихна и въздухът стана тежък. Изнесохме бутилката на верандата, като очаквахме, че нощта ще ни донесе малко прохлада, но видяхме как звездите изгряха без каквато и да е промяна, не се усещаше и най-малък полъх и трябва да кажа, че това не ми беше неприятно. Единственото противодействие бе пълната неподвижност и вече бях добре трениран в това отношение. За пет години имах достатъчно време да измисля няколко начина, за да понасям големите горещини, но нещата се променят, когато наоколо има момиче. Човек в такъв момент не може да се прави на умрял.

След няколко чаши се опитахме да се наместим и двамата в шезлонга. Потяхме се в тъмното, но си давахме вид, че всичко е окей. Винаги е така в началото, човек е готов да понесе всичко. Дълго останахме така, съвсем неподвижни като в напръстник.

После тя се разшава и аз й сипах чашка от питието, за да се успокои. Въздъхна така дълбоко, че би могла да изкорени дърво.

— Питам се дали ще успея да стана — каза тя.

— Откажи се от тази мисъл, не говори глупости. Няма нещо, за което да си струва да…

— Мисля, че ми се пишка — прекъсна ме тя.

Плъзнах ръка в гащетата й и я погалих по дупето. Страхотно беше, с малка струйка пот, която се стичаше от кръста, а кожата й бе нежна като на бебето от рекламата на сапуните „Кадом“. Не исках да мисля за нищо, притиснах я до себе си.

— За Бога! — възкликна. — Не притискай мехура ми!

Въпреки всичко преметна единия си крак върху моите и се вкопчи в тениската ми.

— Доволна съм, че съм с теб. Бих искала да останем заедно, ако е възможно…

Тонът на гласа й беше съвсем банален, сякаш говореше за цвета на обувките си или за олющената мазилка на тавана. Отговорих й също така небрежно и естествено.

— Ами… струва ми се напълно възможно, би трябвало да потръгне. Нямам жена, нито деца, животът ми не е особено комплициран, имам едно бунгало и не много уморително бачкане. Мисля, че съм, общо взето, добра партия.

Тя се притисна още по-силно в мен и много скоро бяхме вир-вода. Въпреки жегата не беше неприятно. Тя ме ухапа по ухото, като мъркаше нещо.