Филип Джиан: 37° 2 сутринта

След известно време успяхме да открием фолксвагена. Пожелах аз да карам. За да се почувствам добре, трябваше ми пъргава машина, с цяла редица дълги фарове, за да мога да препускам като на шега с 200 км в час. ИСКАШЕ МИ СЕ да шофирам.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Бети.

— Шегуваш ли се? Няма проблем.

Пресякох града като едното нищо. Нямаше голямо движение, беше много готино, само дето на моменти имах чувството, че моторът се пресилва и фолксвагенът направо подскача напред.

Навън бе черна нощ. Фаровете метяха пътя пред нас и не се виждаше друго освен бледата трепкаща светлина на таблото. Трябваше да се надвеся над предното стъкло, за да мога да видя нещо.

— Видя ли мъглата? — попитах.

— Не, нищо не виждам. За какво говориш?

Следвах плътно бялата линия, предното ляво колело бе стъпило точно на нея. След малко нещо привлече вниманието ми. Добре познавах това шосе, нямаше никакъв завой, нито дори най-малка извивка, а ето че малко по малко, почти незабележимо, тази проклета бяла линия започна да се измества надясно. Беше съвсем необяснимо. Все повече и повече ококорвах очи.

В мига, в който се врязах с фолксвагена в канавката, Бети изкрещя. Таратайката заби нос в някакъв идиотски изкоп и ударът здравата ни разтърси. Поисках да изключа мотора, но вместо това заработиха чистачките.

Бети отвори яростно вратата, без да промълви нито дума. Питах се каква я бях свършил и най-вече какво точно беше станало с нас. Излязох след нея. Фолксвагенът приличаше на огромно тъпо животно, което агонизираше с изпочупено челно стъкло.

— Бяхме нападнати от марсианци — пошегувах се аз.

Докато се обърна, тя вече бе тръгнала по шосето на високите токчета. Втурнах се след нея.

— За Бога! Не се ядосвай за колата — казах.

Тя вървеше бързо, като гледаше право пред себе си, сякаш някаква пружина я тласкаше напред — адски трудно ми беше да поддържам темпото.

— Хич не ми пука за тоя куп старо желязо! — каза. — Въобще не мисля за колата.

— Дребна работа… най-много километър да вървим. Добре ще ни се отрази.

— Не, в момента мисля за Соня — продължи тя. — Сещаш ли се коя е?

— За приятелката си ли говориш?

— Да, за нея! Не намираш ли, че има късмет моята приятелка, не смяташ ли, че може да си позволи толкова ХУБАВА УСМИВКА?

— О, по дяволите, Бети, да не започваме отново…

— Разбираш ли, ние със Соня бяхме сервитьорки в същото заведение, преди да дойда тук. Вършехме една и съща работа, лъскахме, сервирахме, метяхме, а вечер се прибирахме в стаите и си говорехме за това какъв ще бъде животът, когато приключим с този занаят. И ето че преди малко видях дългия път, който тя е изминала от това време. Завоювала си е хубаво местенце под слънцето.

Можехме вече да различим светлините на мотела в далечината. Бяхме още далеч от целта, а и пътят стана хлъзгав.

— Не си ли съгласен с мен? — настоя тя.

Продължи да вървиш, казах си, хич не обръщай внимание на приказките й, това не води доникъде, след секунда ще е забравила.

— Обясни ми защо тъпча все на същото място, кажи ми какво лошо съм направила, че не ми позволяват да се изкача поне малко по стълбата…

Спрях, за да запаля цигара, и тя ме изчака. Очите й ме пронизваха. Дадох си вид на човек, който се признава за победен.

— Ако останем тук, никога няма да ни излезе късметът — заяви тя.

Погледнах през рамото й. Дишаше учестено.

— Не зная — казах.

— Какво значи това „не зная“? Какво ме баламосваш?

— Мамка му стара, значи, че не зная!

За да сложа точка на този разговор, отбих се две-три крачки встрани от шосето и започнах да пикая. Обърнах й гръб. Мислех, че съм й затворил човката. Изпуснах малко облаче синкав дим в мрака, като си казах, че съжителството с жена си има и своите неудобства, но че в крайна сметка везните винаги се накланят в нейна полза. Можеше да приказва каквото й хрумне, това не ми пречеше особено. Намирах, че цената не е прекалено висока след всичко, което ми даваше. Усещах я как кипи зад мен, не си спомнях вече от колко време не е имало някой до мен, може би цяла вечност.

Закопчах се с подобрено самочувствие. Ето какво значи да си позволиш толкова жизнено момиче, рекох си, не можеш да избегнеш тези малки избухвания, не можеш да избягаш от това. Алкохолът затопляше вените ми, завъртях се на един крак и се обърнах към нея:

— Не ми се говори повече за това. Не съм във форма, бъди мила…

Тя погледна към черното небе и въздъхна:

— Но, дявол да го вземе, не мислиш ли за целия този живот, който се изнизва през пръстите ни? Това не те ли изкарва от релси понякога?