Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Би трябвало всички тези бунгала да се пребоядисат — каза. — На нищо не приличат вече…

— Да, добре би им се отразило. А и ще привличат погледа откъм шосето. Говорихме си вече с Жорж за това…

— Добре, тогава има може би начин да се споразумеем… Бихте могли да се впрегнете двамата с вашата приятелка.

Работата беше толкова непосилна, че направо пребледнях, като си помислих за това.

— Шегувате се… — казах. — Та работата е за цяло предприятие, давате ли си сметка… Краят й няма да се види никога!

— Вие двамата сте едно малко предприятие — изхили се подигравателно той.

Прехапах устни. Този тип наистина ни държеше в ръцете си и ми беше трудно да преглътна горчивия хап. Защо се случват такива гадости? Как е възможно човек да попада в подобни ситуации? Чувствах се уморен още преди да съм започнал деня.

— Добре, но бих искал да знам колко ще получава тя — въздъхнах аз.

Усмивката му стана по-широка. Стисна ме за рамото с късите си като кебапчета пръсти.

— Дявол да го вземе, карате ме да се смея. Само преди пет минути искахте да забравя за това момиче, нали? Как бих могъл да го сторя, ако ще трябва да плащам? И таз добра!

Истински боклук беше тоя тип, от онези, които се срещат на всяка крачка и от допира с тях в устата ви остава горчив привкус. Гледах в краката си, имах чувството, че са приковани към земята, и челюстите ме боляха. Изтрих бавно устните си с ръка и притворих очи. Това означаваше капитулация. Онзи сигурно беше свикнал с подобни реакции и правилно изтълкува посланието ми.

— Чудесно! Ще ви оставя да работите. Ще намина отново да видя дали се справяте добре. Ще се отбия при Жорж, за да поръчаме боите…

Отдалечи се, като мачкаше носната си кърпа. Попристъпвах още малко от крак на крак, преди да се реша да се прибера вътре. Бети беше под душа, виждах я през завесата. Всъщност бях притиснат от всички страни. Седнах на масата и изпих едно хладко кафе. Отвратително.

Тя излезе, увита в пешкир, и седна право в скута ми.

— Я ми кажи, кой беше тоя тип? Кой му е позволил да влиза?

— Той няма нужда от разрешение — казах. — Това е собственикът.

— И какво от това? Не се влиза така. Той направо се самозабравя!

— Да, права си. Точно това му казах и аз.

— А какво искаше всъщност?

Погалих я по едната гърда без задна мисъл в главата. Чувствах се по-скоро изпразнен и като си помислех за работата, която ни чакаше, майчице, направо краката ми се подкосяваха, лошо ми ставаше.

— Е, какво искаше? — настоя тя.

— Нищо… Тъпотии… Иска да пребоядисаме две-три съборетини.

— Моментът е съвсем подходящ… Обожавам боядисването!

— И това ако не е късмет — казах аз.

На другата сутрин един довтаса с пикап и стовари двеста или триста килограма бои и тапети.

— Добре — каза, — имате с какво да започнете. Като се свършат материалите, ще ми звъннете и веднага пристигам, ясно ли е?

Разтоварихме бидоните с боята. Получи се много мила купчинка, направо ме присви стомахът, като я гледах, сякаш имах в себе си огнена топка. Разкъсван бях между яростта и безпомощността. Бях забравил колко е мъчително, доста отдавна не ми се беше случвало. Странно колко много неща бях забравил.

Пристигна доставчикът, подсвирквайки си с уста. Времето беше непоправимо хубаво. Погледнах тъжно бунгалата и нарамих един двайсет и пет килограмов бидон, колкото да си порежа пръстите. Жорж ме дебнеше пред рецепцията. Не се спрях. Той тръгна да ме настигне с типичната си усмивка на откачено старче.

— Това ми изглежда доста тежичко, а?

— Я не се втелявай — изръмжах аз. — Остави ме на мира!

— По дяволите… Какво толкова съм ти направил?

Смених ръката, без да забавям крачка, халосах се по краката с бидона и малки бели точици заиграха пред очите ми. Онзи не ме оставяше:

— Мамка ти, никога не съм те виждал така наежен!

— Възможно е — казах. — Но беше ли необходимо да ходиш да разправяш, че Бети ЖИВЕЕ тук?

— За Бога, та ти добре го познаваш… Този мръсник така хитро ме накара да изплюя камъчето! Не бях се събудил още, когато пристигна.

— Кога ли си напълно буден! Ти си самата глупост от плът и кръв! — креснах му аз.

— Я ми кажи, вярно ли е, че ще боядисвате всичките бунгала? Ще се нагърбиш с всичко това?

Спрях се. Сложих бидона на земята и погледнах Жорж в очите.

— Слушай — казах, — не знам още какво ще реша, но не искам да споменаваш за това на Бети. Запомни ли добре?…

— Да, не се кахъри, приятелче, можеш да спиш спокойно… Но как ще направиш така, че да не й кажеш?