Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Точно когато си разменяхме многозначителни намигвания и карахме бирата да блика от бутилките, цъфна собственикът. Зад колата му се виеше облак прах и той спря точно пред нас. Трудно ни беше да си поемем дъх, особено на мен. Ушите ми започнаха да бучат.

Той слезе от колата и се насочи към нас с влажната си носна кърпа. Погледна Бети с пресилена усмивка. Последните лъчи на слънцето придаваха на кожата му леко виолетов оттенък. Понякога не е трудно човек да разпознае пратениците на Ада.

— Добре — каза, — май че всичко е тип-топ тук. А и работата напредва…

— Вие го казвате! — сряза го Бети.

— Добре, добре… Ще видим дали ще можете да поддържате темпото…

Изби ме студена пот. Скочих от бидона. Сграбчих го за ръката и смених веднага темата:

— Елате да видите по-отблизо, приближете се… Изсъхва за пет минути, това се казва качествена работа!

— Чакай малко — усъмни се Бети. — Той спомена нещо, което не разбрах…

— Всичко е наред — обявих. — Всички са доволни. Да отидем при наемателите…

— Какво искаше да каже с това, че ТРЯБВА ДА ПОДДЪРЖАМЕ ТЕМПОТО?

— Просто така се изрази — казах аз. — Хайде да пийнем по чашка при старците…

Въпреки всичките ми усилия собственикът се обърна към Бети. Лицето ми неволно се сгърчи в гримаса.

— Не, не се тревожете, госпожице. Не съм толкова лош, колкото изглеждам. Не искам от вас да свършите всичко това, без да спирате, за да си отдъхнете…

— Всичко това? Какво означава ВСИЧКО ТОВА?

Лицето на онзи за част от секундата изрази почуда, после той се усмихна.

— Ами… говоря, за останалите бунгала, разбира се… Има ли нещо, което да не ви е ясно?…

Не можех да помръдна от мястото си, сякаш по тялото ми се стичаха капки кръв, а не пот. Бети все така седеше на бидона, гледаше собственика изпод вежди и помислих, че ще се хвърли и ще го сграбчи за гърлото или ще забълва огън.

— Значи си въобразявате, че ще си направя кефа да боядисам всички тези съборетини? — изсъска тя. — Да не се шегувате?

— Имам ли вид на шегаджия? — попита той.

— Ами откъде да знам… Чакай малко да помисля и след секунда ще ти кажа.

Изведнъж скочи. Грабна бидона с розова боя. Капакът прелетя над главите ни като златен диск. Всичко стана тъй бързо, че никой нямаше време да реагира. Очаквах най-лошото.

— О, не, Бети… — примолих се аз.

Но това не я спря. Хвърли се право към колата на собственика и изля бидона върху покрива — няколко литра индианско розово. Онзи можа само да изхълца. Бети му се усмихна, показвайки всичките си зъби.

— Колкото да боядисам таратайката ти, нямам нищо против, не е толкова досадно и става доста бързо… Но виж, другото няма да приема, страхувам се, че здравето ми няма да позволи…

След тези думи тя изчезна и ни бяха нужни няколко секунди, за да дойдем на себе си — боята вече беше стигнала до вратите.

— Няма нищо… Не е голяма беля… С малко повечко вода ще се изчисти — отбелязах аз. — Много е пунтово така.

Няма как, измих му колата. Отне ми повече от час и едва успях да го успокоя. Казах му, че всичко ще се уреди, че й е дошъл мензисът, че е преуморена, че горещината я изнервя и че тя първа ще съжалява. По дяволите, забравете случилото се, настоях аз, ще ви боядисам всички боклукчийски кофи и всички лампи.

Той се качи в колата със стиснати зъби и преди да потегли, му позачистих предното стъкло. После останах сам сред алеята. Беше почти тъмно и се чувствах скапан, бях на края на силите си. Въпреки това знаех, че едва сега започва най-трудното. На трийсет и пет години бях и не можех повече да се шегувам с тези неща, не си правех илюзии. Най-трудното бе да отида при Бети. Дадох си още пет минути, преди да тръгна. Виждах светлината в бунгалото, постоях пет минути неподвижен, с вдигната глава, опитвайки се да подуша откъде ще духне вятърът на бедствието. Мисля, че точно от този момент нещата взеха странен обрат.

Бети бе извадила бутилката на масата. Седеше на един стол разкрачена и с наведена глава, а косите й падаха напред. Когато влязох, тя остана в същата поза пет секунди, преди да ме погледне. Никога не ми е изглеждала толкова красива. Аз съм много проницателен и веднага разбрах, че тя не е просто вбесена. Беше тъжна. Сто години да живея, не бих могъл да понеса такъв поглед.

— Каква е тази история? — попита с глух глас. — Какво си изкомбинирал с тоя тъпанар?

Приближих се до масата да си налея една чаша. На плещите си мъкнех огромен невидим товар, тъй че дишах учестено.

— Не беше съгласен да останеш тук. Освен ако не се захванем с това бачкане. Много е просто.