Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Нищо особено. Просто записки.

— Като че ли изведнъж се впрегна. Какви са тези записки?

Не отговорих нищо, минах покрай нея и отидох да си налея чаша. Съзнанието ми постепенно се замъгляваше.

— Искам да хвърля един поглед — настоя Бети.

Речено-сторено, тя обърна кашона на леглото и бележниците ми се изсипаха безразборно, като стока по количките за сезонна разпродажба. Не ми беше приятно, почувствах се неловко. Изпих една голяма глътка, докато Бети грабна напосоки един-два и започна бързо да ги прелиства.

— Я! Какви са тези работи? Кой го е писал, ти ли?

— Виж какво, това са стари неща, не представляват интерес. Остави ме да ги подредя…

— ТИ ли си писал ТОВА?

— Да, АЗ съм писал ТОВА. Преди време.

Май й беше забавно. Добре стана така, но бих предпочел да говорим за друго.

— Да не искаш да кажеш, че си изписал всичките страници на тези бележници… Не мога да повярвам!

— Бети, най-добре да забравим всичко това за днес и да си легнем кротко. Направо съм скапан и…

— Я стига! — скара ми се тя. — Какво точно е това? Не разбирам.

— Нищо особено… Просто неща, които съм писал в свободното си време.

Тя ме гледаше с ококорени очи, изразът на лицето й бе едновременно напрегнат и възторжен.

— И за какво става дума в тях?

— Не мога да ти кажа точно, за мен… Записвал съм каквото ми е минавало през ума…

— Но защо никога не си ми споменавал за това?

— Ами почти ги бях забравил.

— Хайде, хайде, не ме будалкай. Човек не може да забрави подобно нещо.

Тя събра бавно бележниците, като ги опипваше с пръсти като слепец. В стаята цареше мъртва тишина, питах се дали ще можем най-сетне да си легнем. После ги сложи на масата и седна на един стол.

— Тези цифри на кориците сигурно означават поредния номер? — попита.

— Да… но какво правиш? Да не започнеш сега да ги четеш…

— Защо? Нещо по-интересно ли можеш да ми предложиш?

Исках да възразя, но се отказах. Бях поркан. Съблякох се безшумно и се изтегнах на леглото, докато тя протягаше ръка към бележник номер едно. На никого още не бях ги показвал, а и не бях говорил за тях. Бети първа щеше да ги чете. А тя не беше кой да е. Изпитвах странно чувство. Изпуших дълга цигара, преди да заспя, с поглед в тавана, и отново се почувствах спокоен. На трийсет и пет години човек вече има солиден житейски опит. И умее да цени всеки миг, в който може да си отдъхне.

На другата сутрин се обърнах в леглото и видях, че тя не е до мен. Седеше на масата, отпуснала глава на ръцете си над един от знаменитите бележници. Беше вече съмнало, но лампата още светеше. Стаята бе задимена. По дяволите, казах си, цяла нощ не е мръднала оттам. Облякох се набързо, като я гледах, а гърлото ми бе пресъхнало. Питах се дали да не й изстрелям като начало някоя страхотна къса реплика, за да започнем деня, или да си трая. Тя въобще не ми обръщаше внимание, от време на време отгръщаше някоя страница и отново подпираше челото си с ръце. Това ме изнерви. Повъртях се на едно място и реших да сваря кафе. Слънцето започваше да пълзи по стените.

Подложих глава под чешмата, после поставих кафеника на масата с две дълбоки чаши. Сипах кафе в едната и я сложих пред нея. Тя я хвана, без да ме погледне, без да благодари, очите й бяха подути от безсъние, а косите й стърчаха на всички страни. Изгълта кафето, преди да съм успял да сложа захар, като обръщаше глава настрани, за да може да продължи четенето. Изчаках да видя дали няма да стане нещо, дали ще ме забележи, или ще се свлече от стола, капнала от умора. След това станах, като се плеснах с ръце по бедрата.

— Ами… аз тръгвам — казах.

— Хм… да, да…

Сигурен бях, че въобще не е разбрала какво й бях казал.

— Как е… харесва ли ти? — попитах.

Този път не ме и чу. Попипа с ръка по масата, за да вземе цигарите си. Това поне малко ще я разсее, помислих си аз, и може би нещата ще се поуталожат. На повече не се надявах. Достатъчно ми беше да я задържа при себе си.

Изгасих светлината на излизане и въпреки че тя не ме удостои дори с един поглед, всичко беше съвсем различно в това ранно утро. Светът наоколо плуваше в красива жълта светлина, като само тук-таме бяха останали няколко сенчести кътчета. Трябва да беше много рано, навън нямаше жива душа, бях съвсем сам с леко горчив вкус в устата.

Отидох да взема бидон с боя. Хванах един от горния ред, но ми се изплъзна от ръцете, отскочих назад и си ударих кръста в задницата на фолксвагена. Привидяха ми се звезди посред бял ден. Онзи тип от сервиза бе предложил за него колкото да си купи човек крем за лице и пазарлъкът пропадна. Сега съжалявах, защото просто не знаехме какво да правим с тази бричка. Разтрих си кръста, псувайки — ето ти нов проблем, списъкът ставаше прекалено дълъг. Затворих вратата на склада и се понесох с бидона, като се мръщех от слънцето като олигофрен.