Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Не зная. Не съм мислил още.

Когато се срещнахме с Бети пред първото бунгало, почувствах как ме хваща неудържимо разстройство, та трябваше да изчезна за малко. При мисълта за непосилната работа, която ни чакаше, червата ми се свиваха и не събрах кураж да говоря за това с Бети. Знаех, че тя би зарязала всичко, никога нямаше да се остави така да я прецакат, по-скоро щеше да подпали всички тия съборетини. Само че гадостите, които щяха да последват, ми изглеждаха толкова по-ужасни, че в крайна сметка реших да понеса удара. Да те хване диарията не е краят на света, просто дребна неприятност, която отминава.

Бети разговаряше с наемателите, когато се върнах при нея. Бях малко по-блед от обикновено.

— А, ето те и теб… Тъкмо казвах на хората, че ще побоядисваме…

Те ме погледнаха разнежени, с типичния израз на леко изперкали пенсии. Бяха тук най-малко от шест месеца и във всяко ъгълче бяха цвъкнали по една саксия с цветя. Измърморих нещо нечленоразделно и отведох Бети зад бунгалото. Гърлото ми беше съвсем пресъхнало. Бети направо сияеше, сякаш бе заредена с електричество, и се усмихваше. Прочистих си два-три пъти гърлото, като държах ръката си стисната в юмрук пред устата.

— Ами какво чакаме, какво точно трябва да се направи? — попита тя.

— Добре, ти ще боядисваш капаците, а аз около тях — казах.

Тя завърза косите си над главата, като се смееше безгрижно, и от тази гледка ми се подкосиха краката.

— Готова съм! — заяви. — И който свърши пръв, ще помогне на другия!

Усмихнах й се ужасно тъжно, докато тя ми обръщаше гръб.

Старците от време на време идваха да видят докъде сме стигнали. Стояха със скръстени ръце до стълбата и правеха муцки на удоволствие. Около единайсет лелката ни донесе дребни сладки. Бети се шегуваше с нея и ги намираше и двамата големи сладури. На мен ми бяха по-скоро досадни, нямах желание да разговарям и да се шегувам. След като боядисах цялата горна част на фасадата, слязох от стълбата и се приближих до Бети, за да пусна в обръщение втората си карта. Тя точно довършвате един ъгъл.

— Дявол да го вземе, истинска шампионка си — казах. — По-добре от това не може… Само че има една малко неприятна подробност, аз съм си виновен…

— Какво не е в ред?…

— Ами ъгълът… Малко повечко боя е останала в ъгъла.

— Разбира се, че е повече! Според теб какво друго можех да направя? Не видя ли размера на четките?

— Знам, не е в теб вината… И въпреки това сега изглежда сякаш боята е преминала и от ДРУГАТА СТРАНА, зад ъгъла!!

— И какво от това? — попита тя.

Влязох в ролята на човек, който не може да проговори от възмущение.

— Но как така! — процедих.

— Ама ти наистина ли си решил да боядисаме само ЕДНАТА СТРАНА на бараката, та това е направо…

Прекарах ръка по челото с вид на съкрушен собственик.

— В крайна сметка, дали ще правим това или нещо друго… Поне ще им доставим удоволствие. Ще си имат съвсем ново бунгало благодарение на теб.

Цял ден висяхме на тая лайняна съборетина.

Всъщност това малко забавление ни отне фактически една седмица. Термометърът внезапно се покачи и рано следобед беше невъзможно да се работи навън. Трябваше да стоим в бунгалото със спуснати до долу щори и хладилникът, който хъркаше като пералня, не успяваше да ни осигури всичкия лед, който ни беше нужен. Влачехме се из стаята полуголи и често се вкопчвахме един в друг. Проследявах с пръст струйките пот, които се стичаха по кожата й, разбутвахме всички мебели, като пухтяхме като локомотиви, с полепнали от влага коси и с горящ поглед. Имах чувството, че колкото повече се любехме, толкова повече ни се искаше, но не в това беше проблемът. Безпокоеше ме, че вкусът на Бети към бояджийството намаляваше от ден на ден, тя не работеше вече със същия ентусиазъм и все по-малко я трогваха дребните сладки. Още не бяхме свършили първото бунгало, а на нея взе да й писва. Не виждах как щях да я накарам да преглътне новината, че ни чакаха още двайсет и седем бунгала. Вечер трудно заспивах, пушех цигари в леглото, докато тя спеше, а мислите ми витаеха в тишината и мрака. Питах се какво ще се случи. Така или иначе, знаех, че ще бъда в центъра на събитията. Сякаш се намирах посред арена със заслепени от слънцето очи. Можех да предусетя опасността, но не знаех откъде ще дойде. Не ми беше никак забавно.

Привършихме бунгалото на старците една вечер към седем часа, по залез-слънце. Къщичката изглеждаше почти нереална, с розови капаци на бял фон и с двамата старци, възторжено притиснати един в друг. С Бети бяхме умрели от умора. Седнахме на по един бидон с боя, наляхме си бира и се чукнахме. Следобед излезе лек ветрец и стана приятно. Когато човек приключи с някакво бачкане, каквото и да е то, винаги има някакво хубаво усещане, а ние умеехме да се наслаждаваме на тези мигове. Умората и болката в крайниците се превръщаха в особен ликьор, шегувахме се с повод и без повод.