Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Тя се изсмя нервно, а очите й блестяха като ахати.

— Мда… доколкото разбирам, би трябвало да се нагърбя с всички тези скапани съборетини, за да получа разрешение да гния тук? Та това е все едно сам да си го вкараш, не намираш ли?

— В известен смисъл.

Тя си напълни една чаша, аз също. Леко се потях.

— Човек не може да избяга от мръсниците — продължи мисълта си тя. — Пълно е с тях по улиците. Но в такива моменти трябва да ги очистиш, а не да разговаряш с тях. А най-много ме вбесява, че си се оставил това нищожество да те мине и си приел бачкането…

— Опитах се да претегля и хубавите, и лошите страни — оправдах се аз.

— Не е трябвало да го правиш, просто да го беше пратил на майната му, въпрос на гордост, да ти се не знае! Какво си въобразява тоя скапаняк, че сме задръстени загубеняци, които ги бива само да му лъскат патъците… Ама че съм тъпачка, трябваше да му издера очите!

— Слушай, ако трябва да боядисам бунгалата, за да можем да останем заедно, ще го направя и ще пея. Усилието е направо нищожно, като си помисля какво печеля…

— Я стига! Няма ли най-сетне да се решиш да отвориш очи? Абсолютно откачен си, честна дума! Погледни в каква дупка живеем и онзи мръсник ти плаща мизерна заплата, за да те погребе тук. Виж докъде си се докарал в средата на живота си, кажи ми поне какво си спечелил от всичко това, покажи ми чудесата, заради които си се оставил да ти го начукат.

— Добре де, добре… И двамата сме в същото положение. Няма съществена разлика.

— А, моля ти се… Не ми излизай с такъв номер! Защо мислиш, че съм с теб, какъв смисъл има, ако не ти се възхищавам, ако не мога да се гордея с теб… Губим си времето тук, това е идеалното място човек да тренира за оня свят!

— Добре, съгласен съм, може и така да е… Но как си го представяш да се чупиш оттук с ръце в джобовете и да затънеш в същата тиня, но малко по-далеч… Да не би да смяташ, че ще намерим мангизи край пътя? Струва ли си усилието?

Пийнахме по глътка, трябваше да се подкрепим, за да можем да продължим с тези празни приказки.

— Ама, дявол да го вземе — възмути се тя, — как може да се живее така без надежда, без нищо, без желание за нещо различно… Едно не мога да разбера, копеле, та ти си още млад, в цветущо здраве си, а живееш, сякаш са ти отрязали оная работа!

— Бих могъл да ти представя нещата и по друг начин — казах. — Светът е нещо като обезумял панаир, а ние сме си намерили едно спокойно кътче, далеч от тъпанарите, с тераса и легълце, където да се любим. Мисля, че по-скоро ти не си в ред.

Тя поклати глава, впила поглед в мен, после изпи питието до дъно.

— О, по дяволите! Пак се натресох на същия загубеняк. Какво ли се учудвам, при мъжете винаги нещо не е както трябва.

Тръгнах към хладилника за лед. Започна да ми писва от тия приказки, стигаше ми за този ден. После се изтегнах на леглото с чашата на корема, подложил ръка под главата си.

Тя се обърна да ме погледне, опряла брадичка на облегалката на стола.

— Какво се е прекършило в теб? Какво куца? — попита.

Вдигнах чашата, за да пия за нейно здраве, като в същото време си събувах патъците. Може би не бях избрал най-подходящия начин. Имах чувството, че съм дал сигнал за стрелба. Тя скочи поривисто от стола, здраво стъпила на земята и със свити в юмрук ръце на кръста.

— Не ти ли е тясно тук? Нямаш ли нужда от въздух? Е, добре, аз пък ИМАМ! Имам нужда от въздух!

Докато ми казваше това, очите й безумно оглеждаха стаята и усещах, че ще се заяде с нещо, може би с мен, но погледът й се насочи към кашоните. Имаше цял куп в един ъгъл, небрежно струпани един връз друг. Вярно, че нямаше достатъчно място, но това не ме притесняваше особено, от време на време пълнех по някой и повече не се занимавах с него.

Тя изкрещя яростно и сграбчи първия попаднал й кашон. Вдигна го над главата си. В него нямаше нищо ценно и затова не се намесих. Кашонът изхвърча през прозореца. Чу се шум от строшено. Всъщност не знаех точно какво имаше вътре.

Последваха го други два. Доизпих си питието. Ако продължаваше със същото темпо, скоро щеше да капне.

— Да! — крещеше тя. — Имам нужда от въздух! Искам да ДИШАМ!

По едно време взе кашона, в който бях подредил бележниците си. Сега вече станах.

— Не, чакай — казах. — Този го остави на мира. Останалите можеш да изхвърлиш, ако ти доставя удоволствие.

Тя отметна кичур коса, паднал над очите й. Изглеждаше заинтригувана, още дишаше тежко от това малко упражнение с почистването.

— Какво има вътре?