Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Търговецът на очила излезе да види какво става, държеше в ръка някакво порнографско списание — успях да зърна две цици.

— Хей… ти ли вдигаш тоя джангър?

— Да… размазах един комар.

— Майтап ли си правиш с мен? По това време вече няма комари!

— Можете да се качите да проверите. Още виждам как крачката му потрепват сред локва кръв.

Той уморено махна с ръка. После нави на руло списанието и ме погледна през цайсите.

— Как е иначе… Гот ли е горе?…

— Прели малко се бях скапал, но чувствам как добрата ми форма се завръща на галоп.

— Питам се как може човек да се опълчи така цял ден на слънцето. Не ти завиждам на бачкането.

Върна се в бунгалото с голите мацки под мишница, а аз се върнах с удвоена енергия към боядисването. Работех като бесен, усмихнат и със стиснати зъби.

Зарязах бачкането по-рано от обикновено, но поне си доказах каквото си бях наумил, нямаше смисъл да прекалявам. Бях се превъзбудил от чакането и ми беше адски трудно да стигна нормално до бунгалото, чувствах как светкавици пронизват ръцете и краката ми, още малко и чашата щеше да прелее.

Едва бях отворил вратата и Бети се хвърли в обятията ми. Това направо ме довърши. Притиснах я до гърдите си и видях през рамото й сложената за вечеря маса с огромен букет цветя в средата. Миришеше хубаво.

— Какво става? — попитах. — Да нямам рожден ден?

— Не. Малка вечеря за влюбени.

Целунах я по врата, без да се опитвам да разбера, не исках да задавам въпроси, всичко ми изглеждаше прекалено хубаво.

— Ела — каза тя. — Седни, ще ти сипя чаша студено вино.

Оставих се кротко на грижите й, още бях под въздействието на изненадата. Усмихвах се, като се оглеждах наоколо, а винцето беше истинско чудо, сякаш създадено специално, за да бъде дегустирано под лъчите на залязващото слънце. Наистина страшно ги бива да ви отведат от Ада на Небето, мислех си аз, знаят как да го направят.

Докато тя отиде да хвърли едно око във фурната, сипах си още една чаша. Разправяше ми за разходката в града, обърната с гръб към мен, клекнала пред готварската печка, а късата й жълта поличка се бе вирнала високо над бедрата и всеки момент щеше да се пръсне по шевовете. Слушах я разсеяно. Гледах едно птиче, кацнало на ръба на прозореца.

— След десет минути ще ядем! — обяви тя.

Дойде да седне на коленете ми и се чукнахме. Пуснах й една ръка между бедрата. Това се казва тузарски живот. Надявах се, че се е сетила да вземе цигари. Много скоро започнах нервно да опипвам гащетата й, но тя ме спря. Отдръпна се леко с пламнали очи.

— Чакай — каза, — остави ме да те погледам…

Бях на седмото небе. Оставих я да прекара ръце по лицето ми, без да трепна. Изглежда, това й допадна. Отпих няколко големи глътки вино.

— Сега разбирам защо си се погребал тук — прошепна тя. — Защото е трябвало да напишеш това!

Нищо не отговорих, задоволих се само да се усмихна. Всъщност не беше както тя си го мислеше, не бях останал в тази дупка, за да пиша, дори през ум не ми е минавало подобно нещо. Не, това, което търсех тогава, беше спокойно кътче на слънце и далеч от хората, защото светът ме отегчаваше — какво да се прави, така си беше. Желанието да пиша дойде много по-късно, може би след година и без конкретна причина, подобни хрумвания сякаш ви спохождат след няколко месеца самота при условие, че все още усещате в себе си вкуса на белите нощи и ви се иска да чувствате, че живеете.

— Знаеш ли… трудно ми е да ти го обясня — добави тя. — Не можеш да си представиш какво изпитах. Дявол да го вземе, никога не съм чела подобно нещо! Толкова съм щастлива, че точно ти си го написал, о, моля те, целуни ме!

Намирах, че преувеличава, но не се оставих да ме молят. Температурата беше добра тази вечер. Потопих се в нея като в топла вана, ухаеща на канела, отпуснах се напълно. До крайчеца на прасците на краката.

Бети цяла сияеше, остроумна и съблазнителна, имах чувството, че съм излязъл в космоса и плувам в безвъздушното пространство. Чаках да преминем към скачването и да се приземим в леглото. Но тя се интересуваше само от моите записки, от МОЯТА КНИГА, защо, как това, как онова, разбирах, че бях успял да я разтърся, да я съкруша със силата на мозъка си и тази мисъл ме правеше невероятно щастлив. Може би ако бях гений, щях да мога да я извадя от равновесие само с един поглед…

Опитвах се да охладя възторга й, но беше невъзможно, тя просто ме изпиваше с разнежения си поглед и галеше писателските ми ръце. Очите й блестяха като на момиче, счупило камък на две и намерило вътре диамант. Чувствах се като цар. Единственото петънце в тази картина бе чувството, че ме взема за някой друг. Но си казвах, че трябва все пак да се възползвам от случая, да пусна в ход едрия си писателски член и да почерпя вдъхновение в приказната дълбина на душата си. Животът е ресторант на самообслужване, трябва да умееш да грабнеш чинията, преди да се изплъзне под носа ти.