Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Цял следобед я дебнах от върха на стълбата. Достатъчно беше да се изправя на пръсти, за да погледна над покрива на номер две и да надникна през прозорците. Правех се на палячо, бях поне на петдесет метра, чувствах се на сигурно място. Питах се колко време е нужно на момиче като нея, за да миряса. Видях как няколко кашона отново изхвърчаха през прозореца, но не и онзи с бележниците, той не. Ха-ха, рекох си аз, ХА-ХА!

Разбира се, бачкането не ми спореше, умът ми не беше в него. Работех вяло. Денят напредваше и тя беше седнала на масата, подпряла чело с ръце, и не помръдваше. Не знаех дали е на добре или напротив. Онзи тъпанар си беше получил заслуженото. А аз? Имах ли аз това, което заслужавах?

Заплахата на собственика не ми излизаше от главата, но си представих как давам под съд тоя малоумник и това малко ми повдигна самочувствието. Чувствах се скапан, сякаш бях настинал. А по ръцете ми се стичаха струи боя. Тъкмо свършвах бидона с боя, когато видях Бети да излиза на верандата. Скрих се зад покрива. Когато се осмелих отново да хвърля един поглед, тя бе стигнала края на алеята и завиваше зад ъгъла.

Питах се къде ли отива, започнах да мисля, като в същото време продължавах да боядисвам стената, пробвах всички възможни варианти. Но не ми остана време да се разтревожа, защото след малко тя вече се беше върнала. Дори не я видях да се приближава. Забелязах, че снове напред-назад из бунгалото, мярка се често пред прозорците. Не виждах добре какво прави, сякаш изтръсква нещо пред себе си.

Я гледай, казах си, май чисти с някакъв препарат. Може би лъска бунгалото, за да си успокои нервите. Предчувствах как стаята ще светне като малко слънце.

Поработих още, съвсем се бях успокоил. Слънцето залязваше, докато почиствах съвестно четките. Вече не беше така горещо. Изпих една бира с представителя на фирмата за очила, преди да се прибера. Небето бе необичайно червено. Запалих цигара и тръгнах бавно към бунгалото, като гледах краката си как пристъпват един подир друг. Бях на десетина метра от бараката, когато вдигнах глава. Видях Бети, застанала пред верандата. Спрях се. Двата й куфара бяха до нея, а когато ме погледна, в очите й имаше невероятна напрегнатост. Запитах се също какво ли прави със запалената газова лампа в ръка. Косите й блестяха на залязващото слънце, в красотата й имаше нещо диво, необуздано. Наоколо миришеше на бензин. Разбрах, че се кани да хвърли лампата в бунгалото. За десета част от секундата тази мисъл направо ме изпълни, после видях ръката й да описва полукръг на фона на небето и лампата полетя като падаща звезда.

От бунгалото се чу само едно ВВЛЛУУУУУФФ! Беше като преддверието на ада. После тя грабна куфарите, а от прозорците лумнаха пламъци.

— Е, какво, идваш ли? — попита. — Махаме се оттук.

Събудих се, намръщен от тръскането, а и ми беше много горещо. Въздухът танцуваше като вихър над платформата на камионетката — трябва да беше около шест сутринта, едва бе почнало да зазорява. Бети спеше със стиснати юмруци. За нещастие бяхме попаднали на един, дето пренасяше чували с тор, а рано сутрин от тази миризма ми се повдигаше, чувствах се целият мръсен. Седалката до шофьора бе затрупана с големи пакети, затова трябваше да пътуваме на открито. Извадих пуловер от чантата и го облякох. Метнах нещо и върху раменете на Бети. В момента пътувахме през една гора и беше възхладно. Върховете на дърветата бяха тъй високо, че ми се завиваше свят. Шофьорът почука на задното стъкло. Беше младо момче, което ни качи на някаква бензиностанция, черпих го една бира. Връщаше се от селскостопанско изложение, доколкото разбрах.

Предложи ми кафе, идеше ми да го разцелувам. Грабнах термоса и си сипах няколко глътки. После изпуших първата цигара за деня, седнал върху един от чувалите, докато гледах как пътят бяга успоредно с нас. След още малко време не можах да се сдържа да не се засмея. Все едно, че отново са ми излезли младежки пъпки. Добре де, и така да е, не е болка за умиране, всъщност нищо не оставях след себе си, защото тя успя да пъхне няколко ризи и записките ми в един от куфарите си. Просто намирах всичко това за забавно, липсваше ми само каскетът а ла Хенри Фонда. Като предвидливо момиче, Бети беше спасила от пожара и спестяванията ми, така че се чувствах, кажи-речи, богат, имахме с какво да изкараме месец-два и дори й бях казал — слушай, по дяволите, не сме принудени да се правим на идиоти по шосетата, можем да си платим пътуването, хич не ща да си давам зор. Но какво да се прави, тя намираше, че не можем да си позволим да харчим прекалено много. В никакъв случай, ще пътуваме на стоп, заяви категорично. Но истината беше, според мен, че това истински й допадаше. Тя просто искаше да остави след себе си купчина пепел и да тръгне да скита по пътищата както в доброто старо време. С този жест държеше да подчертае значимостта на събитието. Не го направих на въпрос, защото ме беше хванала под ръка и нищо друго не ме интересуваше. Грабнах куфара и вдигнах палец, като се хилех подигравателно.