Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Впрочем това малко ме дразнеше. Беше си наумила да препише целия ръкопис и после да го изпрати на някое издателство — света обърна, за да намери машина. Но аз бях написал всичко ей така, за удоволствие, а не за да се озова някой ден в клетката като див звяр, поне така си представях нещата. Бети подготвяше излизането ми на арената. Хвърлях пръчката на Бонго, докато си мислех за това, но не стигнах дотам, че съвсем да се вкисна, трябваше също да се мисли за вечерята, бях се нагърбил с лекота с това занимание. А когато един оправен тип има пред себе си целия ден, за да мисли за вечерята, способен е от нищо да направи чудеса. Приготвих дори един специалитет за Бонго, бяхме станали големи приятели.

Привечер, докато манджите се печаха, ние с кучето посрещахме Лиза, а Бети продължаваше да пише с три или четири пръста под последните лъчи на залязващото слънце. Така ни оставаше още малко време до вечерята, тя правеше куп грешки и си отваряше двойна работа, но аз не се притеснявах. Бонго припкаше пред мен и хората ни правеха път, царско беше, винаги се намираше местенце за мен на пейката при автобусната спирка. Отдавна не бяхме имали толкова топла есен. После се изкачвахме спокойно до къщата с Лиза, носех нещата й, и докато Бонго препикаваше колите, тя ми разказваше живота си. Колкото до мен, нямах много нещо за разказване. Научих, че се омъжила съвсем млада и онзи тип умрял две години по-късно, не бе запазила от него особено ярък спомен, останали й бяха само Бонго и къщата и даваше под наем горния апартамент, за да изкара някак месеца. Впрочем бяхме се споразумели с нея по този въпрос. Навсякъде имаше разни неща за поправяне, една или друга повреда по водопровода и в електрическата инсталация. Изчислихме, че работата се равнява на три наема, и решихме да се споразумеем. Всички бяха доволни.

Вечер се опитвахме да хванем някой филм по телевизията, гледахме програмата докрай, до последната реклама, и се туткахме, докато се споразумеем кой ще стане да загаси телевизора. Трябваше да внимаваме да не се подхлъзнем на някоя бирена бутилка, а когато филмът беше много скапан, изключвахме апарата. Изваждахме картите или се мотаехме из апартамента, момичетата си говореха нещо, докато аз бърниках копчетата на радиото, за да хвана някоя свястна станция, от време на време ми се приискваше да се разходим. Вземах си якето, без да кажа нито дума, и тръгвахме да обикаляме улиците в компанията на Бонго, който се мотаеше в краката ни. Момичетата обожаваха тези разходки. Смееха се, когато им казвах, че се чувствам като плъх в кутия, въобще не ми вярваха. Въпреки това завивахме надясно, после пак надясно или дори наляво, а декорът си оставаше неизменно същият и капнали се връщахме. Беше разкошно за храносмилането, общо взето, едва бяхме затворили вратата зад себе си и започвахме да изваждаме всичките продукти от хладилника и да ги трупаме на масата. Когато Лиза се чувстваше уморена, качвахме се горе, но никога не си лягахме преди три-четири часа сутринта. Не беше лесно да си легнем рано, след като бяхме станали около обяд.

В случаите, когато не вършехме нито едно от тези неща и Бети беше във форма, тя сядаше отново пред машината. Аз се настанявах на терасата с Бонго на коленете и я гледах как се опитва да разчете записките ми, смръщила вежди. Питах се как съм успял да си намеря такова момиче, но от друга страна добре знаех, че и да се бях затрил на Северния полюс, непременно щях един ден да я срещна, както си скита по крайбрежните ледове с виещ се около шията й син вятър. Много обичах да я гледам. Така успявах почти да забравя кашата, която бяхме забъркали и оставили след себе си. Когато си мислех за това, представях си цяла армия ченгета по петите ни, а обвитото в пламъци бунгало като надвиснал над главите ни меч. За щастие не си бях оставил адреса, виждах отново Анри и наемателите с осветени от пожара и разкривени от вълнение лица, чувах ги още как крещят, докато ние офейкваме с куфарите като след пладнешки обир. Когато чувах в далечината воя на сирените на полицейските коли, обръщах една чаша и след пет минути преставах да мисля за това, отново се залавях да гледам тази жена само на няколко метра от мен, която беше най-важното нещо в живота ми. В такъв момент ни най-малко не се безпокоях, че най-важното нещо в живота ми е една жена, напротив, бях очарован, някакъв нов полъх на времето ни бе потопил в тази атмосфера на безгрижие и простота. Понякога ставах да й пусна една ръка и да видя докъде е стигнала.