Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Не, не, изключено! Не са СТАНДАРТНИ!

— Не се безпокойте…

— Не се опитвайте да ме баламосвате. Искам работата да бъде свършена както се полага!

Такива неща ми се случват винаги към края на работния ден, когато съм изцеден и никой не е склонен да отстъпи.

Прекарах пръсти през косата си.

— Слушайте — казах, — всеки е специалист в своята област. Аз не ви питам какви боеприпаси използвате, за да прочистите някой баир. Щом си служа с телефонни кабели, значи така трябва.

— От вас искам нормален монтаж по правилата, ясно ли е?

— А всичките тези свинщини, които правите в умивалника, сигурно и те са по правилата, а? Хайде, платете ми и не си блъскайте повече главата, тръбата няма да мръдне и след двайсет години.

— Хич не се надявайте! Няма да получите нито сантим, докато не смените всичко това!

Погледнах стария перко в очите и разбрах, че ще си загубя времето с него. Съвсем не държах да работя извънредно, исках да се кача в колата, да спусна стъклата и кротко да си се върна вкъщи, запалил цигара, нищо друго не ми трябваше. И така, приближих се до умивалника, сгънах колене и с все сила ритнах сифона. Успях да откъсна половината. Обърнах се да погледна перкото.

— Ето — казах. — Мисля, че нещо хлопа в мивката. Ще трябва да извикате водопроводчик.

Старецът ме плесна с камшика право през лицето. Усетих огнена диря от устата до ухото. Онзи ме гледаше с блеснали очи. Цапардосах го по челото с парче тръба. Отстъпи към стената и се облегна на нея, както се държеше с една ръка за сърцето. Не отидох да му донеса кутията с илачите, плюх си на петите.

През целия път чувствах как бузата ми гори. В огледалото за обратно виждане забелязах дълга моравочервена ивица, а устната ми се беше подула, това ме караше да изглеждам още по-окаян. Ударът, изглежда, бе предизвикал нещо като верижна реакция, която стана причина натрупаната от дни умора да избие изведнъж по лицето ми. Не бях особено приятна гледка. На едно задръстване можах да разпозная наоколо всичките си събратя бачкатори, приличахме си, раните ни бяха почти еднакви, физиономии, опустошени от цяла седмица еднообразно бачкане, от умора, лишения, гняв и скука. Всеки път, когато светваше зелено, се придвижвахме напред с три метра, без да обелим дума.

Когато се прибрах, Бети веднага забеляза белега. Бузата ми беше подута и лъщеше. Не ми даде сърце да измисля някаква история, разказах й всичко както си беше. После си сипах голяма чаша и тя веднага премина в настъпление:

— Ето какво става, когато човек по цял ден се прави на палячо. Неизбежно беше!

— По дяволите, Бети… какви ги разправяш?…

— Да прекарваш цели дни, коленичил под тези шибани умивалници в компанията на кофи за боклук, да отпушваш кенефи и да поставяш бидета…

— Хич не ми пука. Това е без значение.

Тя се приближи да ме огледа отблизо. Продължи с неестествено сладникав глас:

— Я ми кажи… знаеш ли какво правя в момента? Не знаеш, така ли? Е добре, преписвам ти книжката, толкова дни вече вися над нея, а понякога не мога и да спя заради написаното, ако искаш да знаеш…

Гласът й бе станал горчив. Сипах си още една чаша и сграбчих шепа фъстъци. Тя не отделяше очи от мен.

— Убедена съм, че си голям писател. Поне съзнаваш ли го?

— Слушай, не започвай отново, уморен съм. Не разчитай на големия писател да ни нахрани. Прекалено много се вживяваш в тази работа и започваш да си въобразяваш някои неща.

— По дяволите! Не разбираш ли, че човек като теб не би трябвало да се принизява, не ти ли е ясно, че нямаш право да постъпваш така?

— Хей, Бети… Да не си откачила?

Тя ме сграбчи за ревера на якето, за малко да разлея скоча.

— Не аз, а ти! Нищо не разбираш! И направо се побелявам, като гледам с какво си губиш времето. Какво става с теб, защо не искаш да се погледнеш?

Не можах да се сдържа да не въздъхна. Не му се виждаше краят на този скапан ден.

— Бети… страхувам се, че ме вземаш за някой друг…

— Не, глупчо такъв! Вземам те за това, което си! Но не знаех, че си толкова задръстен! Бих предпочела да се шляеш или да се заплесваш по нещо, щеше да ми се струва нормално. Вместо това направо изтъпяваш с всички тези чешмени истории…

— В момента провеждам нещо като изследване на човешките отношения — казах. — Опитвам се да натрупам колкото се може повече сведения…

— Престани с твоите щуротии! Вече ти казах, че искам да мога да се гордея с теб, да ти се възхищавам, но всичко това сякаш въобще не те интересува, Бога ми, имам чувството, че го правиш нарочно, за да ме дразниш!