Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Слушай, Бети… няма смисъл да си блъскаш главата, чувствам се съвсем изпразнен!

Ставаше ми весело от тази мисъл и удрях едно кроше на капака на машината.

— Хайде, хайде, седни — казваше тя — и престани с твоите щуротии, не знаеш какво говориш.

Отпусках се усмихнат на фотьойла и започвах да зяпам мухите. Когато времето беше хубаво, оставяхме вратата на терасата отворена и хвърлях навън празната бирена бутилка. Отвътре изплуваше все още същото послание: „Къде? Кога? Как?“, но никой не се притичваше на помощ, за да изкупи страданията на една клета душа. А всъщност исках толкова малко, някакви си две или три странички, за да стартирам, останалото беше моя работа. Сигурен бях, че ми е достатъчен само начален тласък. Предпочитах да обръщам всичко на шега, защото наистина беше тъпо. Бети клатеше глава усмихната.

След това се занимавах с приготвянето на яденето и грижите отлитаха, ходех на пазар с Бонго, свежият въздух ме събуждаше. А ако ми се случеше да изкрейзя отново, докато чупех яйца или печах чушки над пламъците, не го вземах толкова навътре, чаках да дойде моментът, в който ще седна на масата в компанията на двете момичета. Опитвах се да не изоставам от темпото им. Гледах ги как разговарят, как очите им стрелкат пламъчета. Обикновено се развихрях, докато приготвях сосовете, те намираха, че в това отношение съм гениален, и направо облизваха чиниите. Хората твърдяха, че и като водопроводчик съм гениален. А притежавах ли достатъчно хъс, за да стигна до крайност в усърдието? След всички тези безметежни години имах право да се питам какво става с мен. Все едно, че искаха от мен да подкарам стар, обрасъл в бурени локомотив; доста страшничко ми се струваше.

В деня, в който Бети завърши преписването на книгата, направо ми прималя от новината. Усетих болки в краката. Когато ми го съобщи, бях се качил на един стол и бърниках някаква лампа, имах чувството, че ме удари ток. Слязох бавно от стола, като се вкопчих в облегалката. Дадох си вид на човек, който изпитва сдържан възторг.

— Дявол да го вземе, време беше… Ами тогава да отида да купя най-сетне едно домино.

Не слушах какво ми казва, нищо повече не чувах, тръгнах възможно най-спокойно да взема якето си — приличаше на сцена, в която актьорът е получил куршум в корема и отказва да се строполи на земята, — навлякох го и заслизах по стълбата, без да си поема дъх до вратата.

Излязох на улицата и закрачих. С падането на нощта бе излязъл лек ветрец, но скоро плувнах целият в пот и забавих крачка. Забелязах, че Бонго ме следва. От време на време ме изпреварваше, подтичвайки, после ме изчакваше, не зная защо го правеше, във въздуха се носеше повей на сляпо доверие и това изостряше нервите ми, а също и усещането за безтегловност.

Влязох в един бар и си поръчах текила, защото ефектът е бърз, имах нужда от нещо остро и силно като камшик. Винаги съм смятал, че краят на щастливите дни е нещо, което човек трудно може да преглътне, поръчах още една чаша, след което се почувствах по-добре. Имаше някакъв тип до мен, беше поркан и ме гледаше настойчиво, като държеше чашата с две ръце. Когато видях, че се опитва да ме заговори, реших да му вдъхна малко повече решителност:

— Хайде, давай… каква ли тъпотия ще изплюеш?

Когато се измъкнах най-сетне от бара, почувствах се определено по-добре. Всички ние сме кой повече, кой по-малко луд, а животът е една безсмислена плетеница. За щастие оставаха хубавите моменти, на всички им е ясно за какво намеквам, и нищо друго, но животът все пак си струва да бъде изживян, останалото няма никакво значение. Всъщност всичко би могло да се случи, без да се усети голяма разлика, бях убеден в преходността на нещата, заредил се бях вътрешно с половин бутилка текила, виждах палмите по улиците и вятърът преминаваше през мен.

Вкъщи ме очакваше изненада. Рус, полуоплешивял мъж на около четирийсет и пет, с малко „бойлерче“. Беше се настанил на любимото ми място с Лиза на коленете.

Разбира се, Лиза беше нормално момиче, с всичко, каквото й се полага. Понякога не се връщаше през нощта, довтасваше едва към призори, за да се преоблече и да изпие едно кафе, преди да тръгне за работа. Мярвах я в кухнята, на едно момиче от пръв поглед му личи, когато се е чукало, и се радвах за нея, надявах се, че добре си е направила кефа, наслаждавах се на тези моменти на съучастничество, без да обеля дума. Това правеше деня ми по-приятен. Знаех, че съм галеник на съдбата. Понякога животът ми хвърляше шепа златен прах в очите. След това можех да понеса всичко, бяхме страхотно трио, нямах нищо против да бърникам всичките канали на града, само и само да мога да се спася към пет вечерта, да имам време да взема един душ, преди да ги видя и двете — едната ми предлага чаша, а другата няколко маслини.