Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Не, почакай една секунда… Трябва да знам…

— Да, да… Какво казваш?

— Казвам, че в крайна сметка идеята на Еди не е толкова лоша, какво ще кажеш?

Питах се какво ли говори, тъкмо бях вдигнал полата й над бедрата и установих, че е с чорапогащник на голо. Трудно ми беше да мисля за друго.

— Не мисли повече за нищо — казах.

Затворих й човката с яростна целувка, но веднага след това тя отново пусна плочата:

— Бихме могли да опитаме, докато чакаме отговор за книгата, няма да ни отнеме кой знае колко време…

— Да, добре, съгласен съм… — казах аз. — Чакай, ела, нека поседнем на леглото…

Проснахме се на леглото. Това съвсем ме замая. Плъзнах ръце по найлона на чорапогащника, бедрата й бяха топли и гладки.

— А и така ще поспестим някой и друг франк, не мислиш ли… Ще имаме време да се подготвим и ще можем да си купим няколко парцалчета, вече нямаме какво да носим.

Извивах се неистово на леглото, за да си сваля панталоните, чувствах, че душата й ми се изплъзва.

— Мислиш ли? — казах. — Мислиш ли?

— Убедена съм — отвърна тя. — Няма нищо по-лесно това, особено що се отнася до пиците.

Тя ме улови за косата точно когато се плъзгах надолу по корема й, с 220 пулс във вените.

— Надявам се, че ми имаш доверие — каза.

— Разбира се — отвърнах.

Бети пъхна главата ми между краката си и най-сетне се озовах извън борда.

Дръпнах вратичката, откъдето се изнасяха порциите, и наведох глава през отвора. За хиляден път ме удари в носа противната миризма на манджа, която се носеше в помещението. От друга страна, тук беше по-тихо, отколкото в залата, на всичкото отгоре беше петък вечер и всички се бяха развихрили. Наложи се дори да сложим още маси по ъглите. Погледнах Марио, надвесен над фурните, лицето му лъщеше от пот, а очите му бяха притворени.

— Още една с гъби и една обикновена — обявих аз.

Той никога не отговаряше, но човек можеше да е сигурен, че е запомнил поръчката, тези неща винаги се запечатваха в съзнанието му. Наведох се още по-ниско, за да взема една от миниатюрните бутилчици сан пелегрино, и я изпих на един дъх. От известно време направо го обожавах, само дето към края на работния ден се чувствах подут, унищожавах средно по трийсет-четирийсет на вечер. Еди си затваряше очите.

Той седеше на касата. Бети и аз обслужвахме клиентите в залата. Според мен нужни бяха поне четири души, за да се справят в най-натоварените часове, но бяхме само ние двамата и през цялото време препускахме, като крепяхме чиниите с пица високо над главите си. Към единайсет бях вече гроги. Но бутилките сан пелегрино бяха винаги подръка, а и бяхме сравнително добре платени, затова не протестирах.

Грабнах пиците, от които се вдигаше пара, и полетях към двете блондинки, които ги бяха поръчали. Не бяха лоши, но не ми беше до игри, не бях там, за да се забавлявам. Викаха ме отвсякъде. До неотдавна трябваше да напрягам слух, за да проникна в тишината на нощта, можех да излизам на верандата и да усещам пространството около мен. Това ми се струваше нещо съвсем естествено. А сега трябваше да бъда нащрек и да се провирам между масите сред шума от чинии и разговори на висок глас.

Бети понасяше напрежението далеч по-добре от мен, справяше се направо отлично. Понякога, като се разминавахме, тя ми намигаше и това ми вдъхваше сили, стараех се да не забелязвам слепените й от потта кичури — коса, не държах особено на тази гледка. От време на време й запалвах една цигара и я оставях да гори на пепелника пред гишето за чиниите, надявах се, че ще има време да смукне два-три пъти и че ще си мисли за мен. Разбирах, че невинаги става точно така.

Вече почти цяла седмица бачкахме така, но мисля, че никога преди това не е имало толкова хора. Вече не знаех кое първо да направя, чувствах се съвсем капнал, не усещах нищо, едва успявах да си държа очите отворени, когато трябваше да прибера бакшишите. Направо ми призляваше, като гледах хората, които чакаха прави на входа — това означаваше, че бачкането съвсем не беше към края си, а от миризмата на аншоа вече ми се повдигаше. Тъкмо потапях вафличките в една мелба с праскови, когато Бети се приближи до мен. Въпреки глъчката и целия този цирк около нас успя да ми каже две думи на ухото:

— По дяволите. Заеми се с номер пет или ще изхвърля лелката през прозореца!

— Какво е направила?…

— Мисля, че иска да ме накара да кипна.

Отидох да видя за какво става дума. Бяха двама на въпросната маса: възрастен тип с приведени рамене и жена на около четирийсет, но на ръба на пропастта. Явно преди малко бе излязла от фризьорския салон, типична мръсница със суха като вафла слива.