Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— А, ето ви и вас! — каза тя. — Ама каква идиотка е онази!… Поръчвам й пица с аншоа, а тя ми носи с шунка! Прибирайте веднага това пред мен!

— Не обичате ли шунка? — полюбопитствах аз.

Не отговори нищо, изгледа ме кръвнишки, докато си палеше цигара, след което изстреля дима през носа си. Грабнах пицата с усмивка на уста и се насочих към кухнята. По пътя се разминах с Бети, прииска ми се да я притисна нежно до себе си и да я накарам да забрави онази тъпанарка, но го отложих за по-късно.

— Е какво, стана ли ти ясно с кого си имаме работа? — попита.

— Напълно.

— А преди това трябваше да й сменям приборите заради някаква капчица вода върху вилицата!

— Държи се така, защото си най-красивата тук — казах.

Това я накара да се усмихне и аз я заобиколих, за да вляза в кухнята. Марио правеше гримаси с юмруци на кръста, пиците цвърчаха върху печката и в помещението се носеше облак мазна пара. И най-дребните предмети изглеждаха обвити в светло сияние.

— Дойде да се проветриш ли? — попита той.

— Малка корекция — казах.

Отидох в ъгъла при боклука — три огромни кофи с дръжки, направо отвратителни. Седнах отгоре, грабнах една вилица от купа мръсни прибори и изстъргах пицата до кокал, като изчистих шунката. После взех две-три парченца домат и се заех да реставрирам пицата. Не беше трудно с доматите, хората най-често оставят точно тях, но видях зор, докато открия четири рибки аншоа, да не говорим за лъщящата дантела от настъргано сирене, която трябваше да мина под чучура заради пепелта от цигари. Марио ме гледаше с ококорени очи, беше се заинатил да се справи с кичур коса, който непрекъснато падаше на челото му.

— Не мога да разбера какво вършиш… — подметна.

Лепнах всичките продукти едни върху други и му подадох тази прелест.

— Пусни я за пет минути във фурната — казах.

— О, по дяволите!… — изруга той, клатейки глава. Отвори вратата на фурната и за миг останахме така пред пламъците, като присвихме очи.

— Някои заслужават да плюскат такива работи — казах.

— Прав си. Да ти кажа, направо съм скапан тази вечер…

— Мисля, че ще трябва да издържим още поне час, старче.

Взех лицата и я занесох на лелката. Сложих я внимателно на масата. Човек би се обзаложил, че е нова-новеничка, хрупкава, ароматна и всичко останало. Лелката се направи, че не ме забелязва. Изчаках да видя как първата хапка минава между устните й и се почувствах отмъстен.

Издържахме още час на това адско темпо, наложи се дори Еди да ни се притече на помощ, после залата постепенно се опразни и можахме да отдъхнем. Запалихме ПЪРВАТА цигара за вечерта.

— Наистина си я бива! — каза Бети.

Беше се облегнала на стената и дълго задържаше дима в дробовете си. Седяхме в едно ъгълче, откъдето никой от залата не можеше да ни види. Изведнъж тя ми се видя стара и съсипана — понякога умората прави живота тъжен и мъчителен, неизбежно е. Отправих бледа усмивка към тавана. В известен смисъл това, че все още се държахме на крака, беше добро постижение. Всяко бачкане бе за мен повод да се уверя, че човек е надарен със свръхестествена издръжливост, на живота не му е никак лесно да го събори. Взех остатъка от цигарата, който Бети ми подаваше. Хубаво беше, направо божествено.

Оставаше само да сервираме няколко десерта, две-три джаджи от сорта „фламбирани банани“ или нещо такова. След което край за днес, щяхме да се настаним на задната седалка, а Еди щеше да седне на кормилото. Вече я виждах как сваля обувките си и отпуска глава на коленете ми, а аз притискам чело в стъклото, гледам празните улици, като се мъча да измисля първото изречение на моя роман.

Сред клиентите, които хич не бързаха да се ометат, беше и лелката с дъртия. Той почти не беше хапнал, но затова пък жената се беше наплюскала за двама, а и беше поркана, очите й блестяха. Беше вече на третото си кафе.

Това, което последва, е изцяло по моя вина. Работният ден бе практически приключен и аз се отпуснах, оставих Бети да се оправя в залата и да подсеща закъснелите с някое по-рязко движение на парцала. Ама и от мен по-голям глупак няма. Усетих как ледена струйка пот се стича по кръста ми само част от секундата, преди бурята да избухне. След което се чу страхотен шум от счупени чинии.

Когато се обърнах, Бети и онази лелка се бяха изправили една срещу друга, а масата бе преобърната. Бети беше бледа като мъртвец, а лелката бе пламнала като пърхащ на слънцето мак.

— Мамка ти! — изрева онази. — Искам веднага да видя шефа, чувате ли?!