Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Еди кацна при нас, като правеше разни гримаси и не знаеше къде да дене ръцете си. Никой не помръдваше в залата, малкото останали клиенти бяха доволни, че не са си похарчили парите напразно. Собственикът на едно заведение винаги е в много деликатно положение, когато някой от хората му се кара с клиентите. Еди се чувстваше в небрано лозе.

— Хайде, хайде, спокойно… Какво става? — изстена той.

Лелката се тресеше от гняв, яростта почти я задушаваше.

— Става това, че обслужването е ужасно през цялата вечер, и на всичкото отгоре тази повлекана отказва да ми донесе мантото! Питам се, къде сме попаднали?

Нейният човек гледаше тъжно настрани. Бети изглеждаше направо сащисана. Хвърлих парцала на земята и се приближих. Обърнах се към Еди:

— Всичко е наред. Ще пишеш всичко на моя сметка, а те да се омитат. После ще ти обясня…

— По дяволите! Това е върхът! — процеди жената. — Бих искала да зная кой командва в тая долна кръчма!

— Добре, добре, какъв цвят ви е мантото? — попитах.

— Я си налягайте парцалите! — посъветва ме тя.

— А вие по-леко…

— Достатъчно! Махайте се от главата ми!

След тези думи Бети нададе нещо като хъркащ злокобен вик, почти животински, направо да ти смрази кръвта. Едва успях да я видя как сграбчва вилицата от съседната маса, залата сякаш светна цялата и тя се метна към лелката със скоростта на светкавица.

Заби й свирепо вилицата в ръката. Онази изврещя. Бети изтръгна вилицата и я заби малко по-горе. Лелката политна назад, като се препъна в един стол, а ръката й беше цялата в кръв. Всички бяха като парализирани или пък всичко стана прекалено бързо. Жената почна неистово да крещи, когато видя как Бети връхлита отново с насочена напред вилица и се опитва се да се покатери на гърба й.

Стори ми се, че в този момент бе непоносимо горещо. Това напълно ме извади от вцепенението, в което се намирах. Успях да уловя Бети с две ръце, преди да е направила още някоя щуротия, дръпнах я назад с всички сили и се изтърколихме на земята под една маса. Мускулите й бяха страшно напрегнати, имах чувството, че съм политнал на пода, прегърнал бронзова статуя. Когато очите ни се срещнаха, видях, че тя не ме е познала, и в следващия миг усетих силно пробождане в гърба си. Ужасно ме заболя. Но успях да уловя ръката й и я извих, за да я накарам да пусне вилицата. Лъскава и окървавена, тя издрънча на плочките като паднала от небето.

Хората около нас веднага се размърдаха, виждах най-вече краката им, но мозъкът ми вече нищо не приемаше, усещах как Бети трепери до мен и това направо ме поболяваше.

— Бети — казах, — свърши се… Успокой се, свърши се…

Продължавах да притискам ръцете й към пода, а тя клатеше глава и стенеше. Нищо не разбирах, давах си само сметка, че не можех да я пусна, почувствах се нещастен.

Еди надзърна под масата, можах да видя и други мутри, които надничаха зад него. Успях да направя така, че никой да не я вижда, и погледнах отчаяно Еди.

— Еди, моля те… Изкарай ги оттук…!

— По дяволите, какво стана? — попита той.

— Трябва да остане на спокойствие… ЕДИ, РАЗКАРАЙ ВСИЧКИ ТЕЗИ ХОРА!

Той се изправи и го чух как се разправя с клиентите и ги избутва навън, страшният Еди, чудесният Еди, разбирах добре, че задачата, която му бях поставил, не е лека. Когато им подхвърлиш някой кокал, хората озверяват като кучета. Бети клатеше глава като метроном, докато аз мънках най-невъзможните щуротии от рода на: как си, маце, добре ли ти е?

Чух вратата да хлопва, после Еди се върна да види има ли нещо ново. Приклекнала до масата, видът на Бети наистина бе окаян.

— Дявол да го вземе! Какво й стана? — попита той.

— Нищо й няма… ще се успокои. Ще остана при нея.

— Трябва да й наквасим лицето.

— Да… Да, ще го направя. Остави ме.

— Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Не, няма нужда… Няма нужда.

— Добре. Тогава ще ви чакам в колата.

— Недей, излишно е. Не се безпокой, аз ще заключа. Връщай се у дома. По дяволите, Еди, остави ме сам с нея!

Той остана така още миг, после ме докосна по рамото и се изправи.

— Ще изляза през кухнята — каза. — Ще заключа след Марио.

Преди да тръгне, загаси светлините в залата, остави само една лампа зад барчето. Чух ги да приказват за секунда в кухнята, после вратата към двора хлопна. Тишина заля ресторанта като разтопена смола.

Тя вече не клатеше глава, но чувствах под себе си как тялото й се е вцепенило като камък, беше почти плашещо, имах чувството, че съм легнал на релсите на железопътна линия. Пуснах я внимателно и понеже тя не реагира, плъзнах се до нея, забелязах, че бяхме вир-вода от пот. Плочките на пода бяха ледени, мръсни, покрити с фасове, истинска мечта.