Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Отговорът беше не. Съжаляваме, но не. Много му харесвали идеите ми, обясняваше онзи тип, но стилът ми бил непоносим. „Вие решително излизате извън терена на литературата.“ Опитах се да разбера какво точно е искал да каже и също за какви идеи намекваше, но не беше възможно да се изяснят нещата. Сложих листа обратно в плика и реших да се избръсна.

Не знам как стават тези работи, но в момента, в който се видях в огледалото, се сетих за Бети. Започна да ми става кофти. Явно беше отворила първа писмото, лесно можех да си я представя как къса плика с разтуптяно сърце, потръпваща от надежда, и накрая онзи тип, който изказва своите съжаления, докато в това време светът наоколо се сгромолясва.

— О, по дяволите! Не може да бъде! — промълвих аз.

Подпрях се на умивалника и затворих очи. Ами тогава къде беше тя сега, какво ли още й е минало през главата? Виждах я как тича по улиците, този образ се вряза в мозъка ми като ледено острие, тя си пробиваше път, като разбутваше минувачите, а колите удряха спирачки до дупка, когато се появяваше по средата на улицата, после хукваше отново с разкривено от ужасяваща гримаса лице. И причината за всичко това бях аз, аз и тази смехория, пръкнала се от мозъка ми, всички тези безсънни нощи, през които ковях и точех острието, което сега пробождаше корема ми. Защо бе всичко? Защо ние самите сме винаги изворът на нещастията, които ни сполетяват? Стоях така, адски вкиснат, напълно излязъл от релси, когато тя пристигна. Беше свежа, пърхаща и издокарана, истинска кралица със замръзнал нос.

— Ху, ху… — каза тя. — Дявол да го вземе, започва да става студено! Ама какво ти е на теб? Да можеше само да си видиш кахърната физиономия!

— Не… Просто току-що ставам. Не те чух да се качваш по стълбите.

— От възрастта е. Започваш да оглушаваш.

— Ами да… Най-тъжното е, че занапред ще става все по-зле.

Правех се на хитър, но бях объркан. Толкова бях убеден, че е стенала или крещяла, научавайки новината, че не можех да преглътна насмешливото и спокойно изражение на лицето й. За всеки случай се отпуснах на първия попаднал стол, наведох се назад, за да взема една бира от хладилника. Може би беше някакво чудо, защо не, може би имаше шанс едно на милиард тя да го приеме откъм забавната страна. Бирата ми подейства като цяла опаковка амфетамин. Чувствах как устата ми странно се сгърчва, нещо средно между усмивка и тик.

— А разходката… — казах. — Хубаво ли се разходи?…

— Чудно. Потичах, за да се стопля. Погледни ушите ми, пипни ги, направо са премръзнали!

Имаше и още една хипотеза, може би просто се майтапеше с мен. Но по дяволите, казах си, ПО ДЯВОЛИТЕ, та нали все пак го е прочела това проклето писмо, за какво е целият този цирк? Какво още чака, за да избухне в плач и да изхвърли през прозореца всичките мебели? Вече нищо не разбирах.

Докоснах ушите й, но вече дори не знаех защо го правя, тя ухаеше на свеж въздух, този съживяващ полъх на улиците, а аз все така стисках ушите й.

— Ето, видя ли… Замръзнали са, нали?

Пуснах ги. Вместо това обгърнах ханша й с ръце, после опрях чело в корема й. Слънчев лъч проникна през прозореца и кацна на бузата ми. Тя ме погали по главата. Когато понечих да целуна ръката й, забелязах нещо — пръстите й бяха яркочервени. Това ми се стори толкова странно, че отстъпих назад.

— Но какво е това? Какво е това, малката?

Тя изсумтя нещо, загледана в тавана.

— Ами нищо особено… Боя, червена боя.

В мозъка ми засвятка тревожен сигнал. Пълен срив. Имах чувството, че машината започва да се движи прекалено бързо, но не посегнах към спирачките.

— Как така боя? Искаш да кажеш, че рано сутринта си ходила да боядисваш?

В погледа й проблесна светлинка, тя застина, леко усмихната.

— Ами да, побоядисвах малко — каза звънко. — Потренирах!

Почти се задуших от някакво невероятно просветление.

— По дяволите, Бети… Не е възможно да си го направила, нали?…

Тя се усмихна открито, но общото впечатление нагарчаше.

— Напротив, направих го.

Поклатих глава, като гледах в земята, а отблясъци от светлината затанцуваха пред очите ми.

— Не, не може да бъде… — казах. — Не е възможно!

— И какво толкова е станало? Не обичаш ли червения цвят?

— Но защо е всичко това?

— Не мога да ти отговоря, просто така. Отразява ми се добре.

Станах и започнах да ръкомахам около масата.

— Значи всеки път, когато някой издател отхвърли книгата ми, ти ще му нацапаш къщата с червена боя, така ли?

— Ами да, много е възможно. Искаше ми се да си там, за да видиш физиономиите на онези типове в канцелариите!