Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Майтапиш се, не съм се бил. Само дето ми натресоха един юмрук в мутрата.

— Добре де, да не е дошъл краят на света… Не личи много, знаеш ли… Само малко е подуто…

— Ами да, съвсем леко е почервеняло и това е!

Погледнах я с единственото око, което ми беше останало. Усмихваше се, да, точно така, усмихваше се и нищо не можех да направя срещу това, светът загубваше всякакво значение и ми се отщяваше да я упреквам в каквото и да било. Можех да помърморя, колкото да си придам важност, но отровата вече бе проникнала в мозъка ми — колко струваше този изсушен и невзрачен свят в сравнение с нея, какво друго имаше смисъл, освен косите й, дробовете й, коленете й и всичко останало, щях ли да бъда в състояние да създам нещо друго, не притежавах ли вече нещо огромно, нещо тъй живо? Благодарение на нея на моменти имах чувството, че не съм съвсем излишен, и, естествено, бях готов да платя висока цена за всичко това. Не че бях отъждествил света с Бети, просто нямах какво да правя в него. Тя се усмихваше и гневът ми се изпаряваше като мокра следа от крак под палещите лъчи на слънцето — това всеки път ме поразяваше. Не вярвах на очите си.

Тя навлече един от парцалите, които беше свила, и започна да се върти около мен, като заемаше различни пози.

— Е, какво ще кажеш? Как ме намираш?

Първо допих бирата. След това разнежено прошепнах:

— Бих искал да мога да те гледам и с двете си очи.

Когато получих шестото писмо с отказ на издател, разбрах, че книгата ми никога няма да бъде публикувана. Но Бети не можа да го разбере. И този път цели два дни не обели дума, гледаше мрачно и каквото и да й разправях, нямаше ефект, просто не ме слушаше. Всеки път веднага опаковаше ръкописа и го изпращаше на нов адрес. Чудесно е така, казвах си аз, все едно си се сдобил с абонаментна карта, за да си получаваш редовно порцийката страдание, да изпиеш чашата с отрова до дъно. Разбира се, не й казвах тези неща и хубавото ми романче все повече линееше. Но не то ме тревожеше, безпокоях се за Бети. Беше се отказала да маца с червено тези хора и аз се тревожех, като виждах, че сега задържа всичко в себе си.

Еди полагаше големи усилия, за да разведри обстановката в такива моменти. Непрекъснато бръщолевеше нещо и пълнеше къщата с цветя, като ме гледаше въпросително, но нищо не се получаваше. Мисля, че ако бях изпитал нужда от истински приятел, щях да избера него, но човек не може да има всичко в живота, а и аз не можех да предложа много нещо в замяна.

Лиза беше чудесна, кротка и изпълнена с разбиране, какво ли не правеше, за да я поразсее. Всичко беше напразно. Всеки път, когато намирахме някой от ръкописите ми смачкан в пощенската кутия, поглеждахме към небето и въздишахме. Пак се почваше отначало.

На всичкото отгоре навън беше адски студ и по улиците духаше пронизващ вятър. Наближаваше Коледа. Когато се събудихме една сутрин, навън вилнееше снежна буря. Предната вечер бяхме джапали в калта. Понякога животът в града ми тежеше. Най-красивите ми сънища ме отвеждаха в затънтени кътчета, в тихи цветни пустини, където можех да оставя погледът ми да се рее, следвайки линията на хоризонта, и спокойно да мисля за новия си роман или за вечерята, или пък да се вслушвам в първите крясъци на някоя връхлетяла от мрака нощна птица.

Прекрасно разбирах какво не беше в ред с Бети — този проклет роман я приковаваше на едно място, връзваше й ръцете и краката. Беше като див кон, който си е скъсал мускула на крака, като е прескачал преграда от кремък, и сега се мъчи да се изправи. Това, което си бе представяла като слънчева поляна, се бе оказало всъщност тъжно и мрачно ограждение, а на нея неподвижността не й говореше нищо, не беше създадена за нея. Но въпреки това се бе вкопчила в това състояние с всички сили, сърцето й бе изпълнено с ярост и с всеки изминал ден бездействието все повече я смазваше. Болеше ме, като я гледах така, но нищо не можех да направя, тя се бе окопала в едно непристъпно място, където нищо и никой не можеше вече да я достигне. В такива моменти вземах една бира и се задълбавах в кръстословиците от седмицата, така поне бях сигурен, че няма да ме закача. Все пак стоях наблизо в случай, че има нужда от мен. Очакването беше най-лошото, което можеше да я сполети. А написването на тази книга бе положително най-голямата дивотия в живота ми.

В известен смисъл можех да си представя какво чувства тя всеки път, когато едно от тези писма с отказ кацваше вкъщи с всичките последствия, и понеже започвах вече да я опознавам, намирах, че го понася по-скоро добре. Сигурно не беше лесно всеки път да се оставяш да ти изтръгнат ръка или крак и просто да стискаш зъби, без да кажеш нищо. Колкото до мен, имах си каквото ми беше нужно и от цялата работа не ми ставаше нито студено, нито топло, все едно, че получавах новини от планетата Марс, и това съвсем не ми пречеше да заспя, нито пък да се събудя сутринта до нея, не виждах връзката между написаното от мен и книжлето, което разни типове редовно хвърляха в кошчето за боклук. Чувствах се малко в положението на човек, който се опитва да пласира бански костюми на зиморничави ескимоси, без да знае нито дума на техния език.