Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Всъщност единствената ми надежда беше Бети накрая да се умори от всичко това, да прати по дяволите писателя и нещата да си бъдат както в началото — да се гощаваме с мексикански специалитети на слънце и да излизаме на верандата с ведра душа, като хвърляме по някой поглед към придобилия отново ясни контури свят. Може би подобно нещо би могло да се случи, може би надеждата щеше накрая да загние и да падне някоя сутрин като сух клон, не беше невъзможно, не. Само че трябваше един от тези жалки глупаци да дойде и да ни подпали чергата и само като помисля за това, си казвам, че онова нищожество не си получи и една десета от заслуженото.

И така, за шести път бяха отхвърлили книгата ми и по лицето на Бети бе започнало да се появява нещо като усмивка след два дни депресия. Къщата малко по малко се връщаше към живот, парашутът се бе отворил и спокойно се носехме надолу. Първите признаци на разведряване ни караха да забравяме ядовете и точно приготвях едно убийствено кафе, когато Бети влезе с пощата. Имаше писмо. От известно време животът ми направо бе отровен от тези гнусни писма. Погледнах с отвращение отворения плик, който Бети държеше в ръка.

— Кафето е готово — казах. — Какво ново, красавице?

— Нищо особено — отговори тя.

Доближи се до мен, без да ме гледа, после пъхна тая гадост в отвора на пуловера ми. Потупа два-три пъти леко мястото, където беше писмото, след което се обърна към прозореца и облегна чело на стъклото, без да добави нищо. Кафето завря. Изключих го. После взех писмото. Беше бланка с името и адреса на някакъв тип. Ето какво разправяше той:

Драги господине,

Вече цели двайсет години се занимавам с изчитане на ръкописи, изпратени до тази издателска къща. И повярвайте ми, през ръцете ми са минали и добри, и не толкова добри неща. Но все пак нищо не може да се сравни с това, което сте имали лошия вкус да ни изпратите.

Често ми се е случвало да пиша на непознати автори, за да изразя цялото възхищение, което съм изпитал към труда им. Обратното още никога не ми се беше случвало. Но вие, господине, вие преминавате всякакви граници.

Тъй като вашият стил в много отношения ми напомня за първите признаци на проказата, връщам ви с дълбоко отвращение това зловонно цвете, което ви се е представило като роман.

И понеже природата ражда понякога чудовищни неща, ще се съгласите с мен, че за един честен човек е въпрос на дълг да сложи край на подобни аномалии. Разберете, че аз ще се заема с вашата реклама. Съжалявам все пак, че това нещо няма да може да се върне на мястото, което не е трябвало никога да напуска: имам предвид една блатиста зона на вашия мозък.

Следваше нервен подпис, който пресичаше почти целия лист. Сгънах отново писмото и вяло го запратих под умивалника, като че ли беше долнопробен рекламен проспект. Заех се с кафето, като наблюдавах Бети с крайчеца на окото. Не беше помръднала, сякаш й беше интересно да гледа какво става на улицата.

— Знаеш ли, това е част от играта — казах аз. — Винаги съществува риск да попаднеш на някой глупак. Неизбежно е…

Тя пропъди нещо във въздуха с раздразнение.

— Добре, да не говорим повече за това — отсече. — Всъщност забравих да ти кажа…

— Да?

— Записах се за преглед при гинеколог.

— Хм, нещо не е в ред ли?…

— Трябва да ми види спиралата. Да провери дали не е спаднала.

— А, да…

— Не искаш ли да дойдеш с мен? Малко ще се проветрим…

— Разбира се. Ще те чакам. Освен това обожавам да прелиствам списанията от последните месеци. Действа ми успокоително.

Помислих си, че този път ще се отърва лесно. Това ме изпълни с неудържима радост. Този кретен с писмото адски ме беше изплашил.

— Към колко ще отидем? — попитах.

— Имам време точно колкото да си сложа малко крем на носа.

Не преувеличавам, когато казвам, че беше чудесна.

Навън грееше студено и пестеливо слънчице — възползвах се от случая, за да поема дълбоко въздух.

Малко по-късно пристигнахме при гинеколога. Това, което ме учуди, бе, че никъде нямаше табелка, но Бети вече бе натиснала звънеца с пръст и мозъкът ми явно работеше на бавни обороти. Отвори ни някакъв мъж по домашен халат, излязъл направо от „Хиляда и една нощ“ — платът трептеше като сребриста повърхност на езеро. Косата по слепоочията на Чаровния принц бе прошарена, а в зъбите си стискаше дълга лула от слонова кост. Като ни видя, повдигна едната си вежда. Ако тоя тип е гинеколог, тогава аз съм галеникът на литературните списания, помислих си.