Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Да? — попита той.

Бети го погледна втренчено, без да отговори.

— Жена ми има час при вас — казах аз.

— Моля?…

В този миг Бети извади писмото от джоба си. Пъхна го под носа на симпатягата.

— Вие ли сте написали това? — изрече тя.

Не познах гласа й, представих си вулкан, който отваря едното си оченце. Онзи махна лулата от устата си и я притисна към сърцето си.

— Но какво означава това? — попита.

Казах си, че всеки миг ще се събудя, не се обезпокоих ни най-малко. Изненадан бях само от това колко реална изглеждаше сцената, тихият и широк коридор, мокетът под краката ми, онзи тип, който лекичко си хапеше устната, и писмото, което трептеше в ръката на Бети неуязвимо като блуждаещ огън. Бях стъписан.

— Зададох ви въпрос — започна отново Бети с треперещ глас. — Вие ли сте написали това, отговорете ми!

Онзи се направи, че гледа писмото по-отблизо, после се почеса по врата, като ни стрелкаше с поглед.

— Ами… знаете ли, по цял ден пиша писма и нищо чудно, ако…

Виждах какво се опитва да направи в момента, докато продължаваше да говори, даже и едно тригодишно хлапе щеше да забележи целия този цирк. Отстъпваше видимо към вътрешността на апартамента и се готвеше да се хвърли към вратата. Питах се дали ще успее да го направи, не изглеждаше много ловък. Направи жалка гримаса, преди да пробва последното средство, но честно казано, не можеше да бъде по-левашки изпълнено, освен ако не ставаше дума за сцена от филм, заснета със забавена камера. Бети имаше достатъчно време спокойно да подложи рамо на вратата и шампионът се препъна назад в антрето. Държеше се за ръката.

— Но какво ви прихваща… Вие сте луда!…

На една колона беше поставена голяма синя ваза. Бети замахна с чантата си и вазата полетя във въздуха. Чух шум от счупен порцелан. Това ме събуди. От удара чантата на Бети се беше отворила и всички онези неща, които можем да намерим в чантата на едно момиче, се разпиляха на земята заедно с парчетата порцелан.

— Чакай, ще ти помогна да ги събереш — казах аз.

Беше бледа като мъртвец. Изгледа ме кръвнишки.

— ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ СЕ ЗАНИМАВАЙ С ТОВА! КАЖИ МУ КАКВО МИСЛИШ ЗА ПИСМОТО!

Онзи ни гледаше с обезумели очи. Наведох се да вдигна едно червило, което блестеше в краката ми.

— Нямам какво да му кажа — отвърнах.

Продължих да събирам джунджуриите и имах усещането, че нося на плещите си петстотин килограма.

— Майтап ли си правиш с мен? — попита тя.

— Не, но не ме интересува какво мисли той. Имам си други грижи…

Онзи не бе в състояние да оцени тази възможност да се измъкне от създалото се положение. Той явно нищо не разбираше. Вместо да си седи на мястото, да мълчи и да ни остави да си съберем нещата, не знам каква муха го ухапа, сигурно забеляза, че няма да се хвърля отгоре му, и се остави да бъде подведен от привидно отстранената опасност. Тръгна към нас.

Сигурен съм, че Бети напълно го беше забравила. Сега целият й гняв бе насочен срещу мен. Продължавахме уборката на килима, за да възстановим липсващите късчета на мозайката, която се бе разпиляла от чантата й, и дори не знам как се справяше, защото в същото време не ме изпускаше от очи, дишаше много учестено и погледът й бе яростна и тъжна вариация върху темата на страданието. И така онзи тип застана зад гърба й и направи едно безразсъдно движение — докосна рамото й с крайчеца на пръстите си.

— Слушайте, не съм свикнал с тези панаирджийски изпълнения — заяви той. — И затова ще използвам едно-единствено оръжие, моя ум…

Бети затвори очи, без да се обръща.

— Не ме докосвай! — изсъска.

Но мъжът беше опиянен от собствената си дързост, един палав кичур танцуваше на челото му и очите му блестяха.

— Не приемам поведението ви — добави той. — Очевидно диалогът между нас е невъзможен, защото словото, както и стилът, предполагат поне малко изтънченост, което особено много ви липсва…

Измина кратък отрязък от време, наситен с особено мълчание, напомнящо трепетната тишина, която отделя гръмотевицата от светкавицата. Бети току-що бе вдигнала един гребен, държеше го в ръка, беше от евтините, пластмасов и прозрачен, червеникав, с големи зъбци. Изправи се рязко, като в същото време се обърна, и ръката й описа дъга във въздуха. С един замах на гребена му раздра бузата.

Мъжът първо я погледна учудено, после сложи ръка на раната си, отстъпвайки назад, а кръвта шуртеше, приличаше на сцена от пиеса, само дето той, изглежда, бе забравил текста и единствено устните му мърдаха. Започваше да става доста шибано. Бети сумтеше като ковашки мех, приближи се до него, но ръката ми излетя напред и пръстите ми стиснаха здраво китката й. Дръпнах я, сякаш исках да изкореня дърво, видях как краката й се отлепят от земята.