Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Да, но това е само драскотина… Не би трябвало да прави от мухата слон.

— Точно така, ако бях аз, сигурно щях да го пребия. Ама наистина какво си въобразяват? Добре, ще му обърнем ли по още едно?

Водката бомбардираше черепа ми като плеяда изгарящи слънца. Подадох си чашата с усмивка. Животът нерядко е хубав, пълен с изненади и толкова мил, колкото само една жена може да бъде понякога, ето защо човек винаги трябва да е нащрек. Поставих ръка върху ръкописа на симпатягата и го погледнах в очите. С него явно бяхме на един и същ хал и това ни сближаваше.

— Вижте какво — подех, — рядко се лъжа в тези работи и ще ви кажа нещо: книгата ви ще бъде издадена. Усещам го. Надявам се, че ще ми изпратите един екземпляр с посвещение.

— Наистина ли мислите така?

— Има признаци, които никога не лъжат. Книгата ви пърха под ръката ми. Като самолет, който всеки миг ще излети.

Ченгето направи гримаса като маратонец, пресичащ финалната линия. После прекара ръка по лицето си.

— О, по дяволите! — каза. — Трудно ми е да повярвам!

— Така си е — настоях. — Добре, какво ще предприемем с Бети? Може би бихме могли да се направим на разсеяни, а?

— Дявол да го вземе, ще мога най-сетне да се разкарам от този скапан кабинет!

— Да, положително. Ами тогава да отида при нея…

Трябваше да изчакам малко да се съвземе след всички тези вълнения. Хвърлих поглед през прозореца в тъмната нощ, надявах се, че всичко това скоро ще свърши. С едната ръка той се почеса по главата, а с другата подели по равно остатъка от водката, като изчака и последната капка да благоволи да капне.

— Колкото до приятелката ви, все пак съм затруднен — каза, като направи гримаса. — Заради скапаното оплакване, нали разбирате… Това ми връзва ръцете.

— По дяволите, спомнете си — казах, — тя го направи заради такива като вас и мен, жертва се, за да накара тези глупаци да помислят малко преди да погребат някоя книга, тя се бори за нас. Сега е наш ред да направим нещо за нея!

— Мамка му стара, разбирам прекрасно. Да, разбирам. Но това оплакване ме безпокои…

Той дори не ме гледаше вече в очите, беше се заел да изчегърта някакво невидимо петънце от панталона си. С цялата тази водка, която бяхме изгълтали, малко се бях разгорещил — започнах да повишавам глас, като че ли бях забравил, че се намирам в кабинета на едно ченге.

— Ами тогава кой всъщност командва тук, а? Ще оставим последната дума на този боклук, ще продължим просто да си пописваме, за да имаме правото да се провалим, така ли?

— Не разбирате ли, става дума за това оплакване…

Наистина изглеждаше загрижен, но си седеше все така омекнал като дъвка, сякаш бе овързан от главата до краката. Започнах да се задушавам.

— Вижте какво — подхванах отново, — само не ми казвайте, че нищо не може да се направи. Намираме се все пак в полицията, а тук човек би трябвало да се справи някак си, не намирате ли?

— Да, но не е толкова просто… Едно оплакване никога не остава без последици…

— Добре, ясно, разбрах…

— Уверявам ви, драги, че наистина съжалявам… Разбира се, би могло да се намери разрешение…

Погледнахме се право в очите. Питах се дали му е забавно да му вадят така думите с ченгел, може би беше професионална деформация. Изчаках мисълта напълно да узрее в главата му.

— Струва ми се, че е време да изплюеш камъчето — казах.

Той погледна обувките си, като раздвижи крака.

— Не е нужно кой знае какво — въздъхна. — Чисто и просто онзи тип да оттегли оплакването си…

Известно време мълчахме. После аз станах и взех опакованите кутии със стопроцентов натурален сок.

— Мога ли да я видя? — попитах. — Възможно ли е?

— Ами да, можем да го уредим.

— Стискам палци за книжлето ви — казах.

Имаше още една жена с нея, някаква старица, легнала в дъното на една скамейка. Не беше прекалено светло, само колкото да не е без хич. Стори ми се ужасно. За щастие тя беше във форма, видя ми се дори по-спокойна. Човек можеше да се запита кой от нас двамата беше в дранголника. Подадох й портокаловия сок с бледа усмивка и се хванах за решетките.

— Как си? — попитах.

— Добре, а ти? Какво има? Само да си видиш физиономията!

— По дяволите, всичко е заради мен… Но бързо ще те измъкна оттук. Дръж се…

Решетките бяха дебели, нямаше начин да раздалеча железните пръти; след всичко, което бях изпоркал, бях останал съвсем без сили. Косите й се опитваха да ми кажат нещо, протегнах ръка, за да ги докосна.

— Ще се почувствам по-добре, ако можех да отнеса със себе си едно малко кичурче.