Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Тя ги разтърси, смеейки се, и това вече не беше килия, а пещерата на Али Баба, сигурно не бях с всичкия си, но ми беше хубаво така, хубаво е да потръпваш пред една малко мръснишка сцена, която си представяш, без да изпиташ и капчица срам, да протегнеш ръка към едно момиче и да изплуваш от цялата тази безсмислена гадост, която ни залива, с едно пламъче в слабините.

Тя така силно ме развълнува, че усетих как залитам, овладях се в последната минута, като продължих да се усмихвам. Важното е, че е жива, мислех си аз, останалото е без значение.

— Я гледай — каза тя. — Та ти едва се държиш на краката си! Приближи се малко…

Не се приближих, дори отстъпих назад.

— Хей — подхвърлих, — не можеш да си представиш какво преживях. Нито за миг не съм преставал да мисля за теб.

— Да, но все пак не си готов да се затриеш от мъка. Не си си губил времето!

Имах чувството, че съм върху ескалатор, който ме отвеждаше към изхода. Отстъпих назад покрай стената, трябваше на всяка цена да изляза оттук с някакъв безметежен образ в съзнанието, нещо, което да нося със себе си като талисман.

— Всичко ще се оправи — казах. — Трябва да тръгвам, но ти гарантирам, че няма да гниеш тук, защото ще се погрижа за всичко. Ще разреша всички проблеми!

— Ами да, мога да си представя, особено като те гледам как едва се държиш на крайниците си. Сигурна съм, че ще свършиш страхотна работа. Хей… ама не изчезвай така!

Точно това направих. Отстъпих още крачка или две и се озовах отново в тъмния коридор — не я виждах повече.

— Не забравяй, че ще те измъкна оттук — извиках. — Не се страхувай!

Чу се зловещ шум, сякаш беше ритнала решетките с крак.

— ХА-ХА! — изсмя се тя. — И ТИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПОДОБНИ НЕЩА МОГАТ ДА МЕ ИЗПЛАШАТ!

Върнах се бавно вкъщи, минах отзад, за да избегна Еди и Лиза, и стигнах до леглото, без да паля осветлението. Чувах ги как разговарят долу. Легнах и изпуших една цигара, като вдишвах бавно дима и извиквах пред очите си образа й колкото пъти и за колкото време пожелаех. След това се почувствах по-добре, плиснах малко вода на лицето си и слязох долу. Бях стигнал едва до средата на стълбите, когато те вдигнаха очи към мен.

— Всичко е наред, не се безпокойте — казах аз. — Работата е практически уредена.

— Ама ти отдавна ли си тук? — попита Еди.

— Не искам да те тревожа, но да знаеш, че Марио няма вече нито една маслина. Видя ли колко е часът?

Скочихме в колата и цялата вечер бачках като луд, но умът ми беше другаде. Колкото до бакшишите, кръгла нула.

Когато се събудих на другата сутрин, не изпитвах никаква нужда да разсъждавам. Станах, без наистина да мисля за нищо, и докато кафето се грееше на печката, хвърлих се на земята и направих двайсетина лицеви опори. Обикновено не си падам по тия работи, но тогава дори не се учудих и след като се изправих, приближих се до прозореца и проследих с поглед един слънчев лъч отсреща. Това ме накара да се усмихна, погалих свитите си в юмрук ръце и когато понечих да изгася колелото на печката, строших ключа. Чувствах се в добра форма, неспособен да изразя и най-елементарната мисъл, но затова пък напомпан до пръсване с решимост и подвижен като управляема ракета. Не ми беше трудно да се почувствам добре в това необичайно състояние. Приятно е все пак да имаш от време на време чувството, че мозъкът ти е изключен. Наблюдавах как се обличам; слагам ред в стаята и ликвидирам на един дъх малкото мръсни съдове. Изпуших цигара, преди да изляза, беше в известен смисъл като последната цигара на осъдения. Само дето осъденият не бях аз и пушех цигарата вместо него просто за да печеля време.

Когато ме попита през затворената врата кой съм, отговорих, че съм от телевизията, във връзка с някакво предаване на литературата. Когато отвори, веднага забелязах превръзката на бузата и очите му се изцъклиха, докато му изстрелвах кроше в стомаха. Сви се на две от болката. Влязох, затворих вратата след себе си и го нагостих с още едно. Този път падна на колене и като го гледах така с изхвръкнали от орбитите очи и с изкривена в неуспешен опит за вик уста, направо ми стана жал за него. Накарах го да се изтърколи до голямата стая, като го бутах с крак.

Приземи се под една кръгла масичка, опита да се изправи, но само с два разкрача бях върху него. Хванах го за ревера на халата и описах полукръг с юмрука си, като почти го задуших. Кашляше, плюеше, целият беше почервенял. Довлякох го до един фотьойл, в който се отпуснах. Малко разхлабих примката, за да може да диша, но в същото време го подпрях в носа с коляно, за да поддържам психологическия натиск на необходимото равнище. Дръпнах се бързо назад, за да не ме опръска с кръв.