Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Да не си мислиш, че направих всичко това само защото разкара книгата ми? Ако е така, да знаеш, че много се лъжеш! — заявих му аз.

Той бавно възстановяваше дишането и размазваше кръв по лицето си, защото непрекъснато си пипаше носа. Продължавах да го държа здраво.

— Ако си мислиш подобно нещо, не си познал — продължих. — Не си познал, чуваш ли?

Изстрелях му още един юмрук по темето, чух го как изстена.

— Не ти се сърдя, защото в случая не си виновен, признавам. Не бях написал това книжле за хора като теб, това е по-скоро недоразумение, разбираш ли, така че няма да задълбаваме повече нещата…

Направи знак, че е съгласен. Хванах го за косата и го разтърсих. Погледите ни се срещнаха.

— И въпреки това да знаеш, че имаш лайнян поглед — добавих.

Изпратих му едно кроше в ухото и сложих телефона на коленете си.

— Ще ти обясня цялата история с две думи — казах. — Това момиче е единственото нещо, което има значение в живота ми. Затова ще вземеш този телефон и ще оттеглиш шибаното си оплакване, преди да съм направил някоя щуротия, ясно ли е?

Всички тези грубости, изречени в стая с мебели в стил „Луи XVI“, бяха като конфети върху леглото на умиращ. Той веднага кимна с глава, малко мехурче кръв трептеше на устната му. Направих примка около шията му с телефонния кабел и го оставих на мира, само дето държах слушалката, докато изпрати лъжливото си послание до ченгетата.

— Добре — казах. — Хайде, повтори го още веднъж…

— Но…

— Повтаряй ти казвам…

Произнесе още веднъж вълшебните слова с отпаднал глас и му направих знак, че е достатъчно и може да затвори. Изправих се, като се питах дали да не изпочупя още нещо, преди да изляза, но се отказах, чувствах как тонусът ми спада. Само леко дръпнах кабела, за да му притисна адамовата ябълка.

— Ще бъде адски глупаво от твоя страна, ако не сложиш точка на цялата история — казах. — От теб само зависи дали ще се видим отново някой ден… От нас двамата аз съм този, който няма какво да губи.

Погледна ме и кимна с глава, както си беше омотан с жицата. Кръвта започваше вече да засъхва под носа му, нея хич я няма на дълги разстояния. Още малко и щях да си задам въпроса какво правех там, но съм свикнал с подобни обрати, преминавам от едно ниво на съзнание към друго със същата лекота, с която листо, носено от течението, продължава кротко пътя си след двайсетметров скок. Този тип не означаваше нищо за мен, представата ми за нещата в случая бе прекалено елементарна и не отговаряше на действителността.

Излязох, без да добавя нито дума, и затворих безшумно вратата. Навън леденият вятър ме шибна по лицето като камшик.

На Бъдни вечер направихме големия удар в пицарията, изцицахме от клиентите максимални мангизи. Еди направо не вярваше на очите си. Трябва да кажа, че доста си дадохме зор, а предишния ден бях докарал двойно повече каси шампанско, без да кажа на никого. Сега бе останала само една и мангизите течаха като чешма. Когато и последният клиент излезе, вече развиделяваше, а ние бяхме направо трупясали от умора. Лиза увисна на врата ми, беше бачкала яко с нас през цялата нощ и се беше справила чудесно. Вдигнах я за кръста и я сложих да седне на тезгяха.

— Кажи ми, какво искаш да те черпя? — попитах я.

— Нещо гениално — отговори тя.

Бети се тръшна с въздишка на един стол.

— Същото и за мен — каза.

Приближих се до нея, вдигнах брадичката й и впих театрално устни в нейните. Чувах как другите се смеят зад мен, но това не ме смущаваше, не бързах да я претупам и намирах, че е още по-хубаво след такъв ден. Дарих я с изгаряща целувка. После се заех с чашите. Марио дойде да види какво става, но беше твърде скапан, за да остане, просто целуна двете момичета и се изпари. Бях приготвил за петима, така че останахме с четири препълнени чаши — питието беше плод на мое моментно вдъхновение, бая силничко.

Впрочем Еди веднага го удари в главата, беше ясно за всички освен за него. Започна да ни досажда с дрънканици за изгряващо над снега слънце, държеше на всяка цена да се наслади на подобна гледка.

— Какво толкова? — попитах аз.

— Я ми кажи, приятел, виждал ли си нещо по-хубаво от това? Какво е Коледа без малко сняг…

— Ами все едно да счупиш орех и вътре да няма нищо.

— Хей… ще ви повозя малко с колата. Само не се опитвайте да ми развалите удоволствието.

Чувствах как момичетата омекват, явно тази идея не им изглеждаше толкова лоша.

— По дяволите, имате ли представа какъв студ е навън? Хей, приятелче, да не си мръднал?