Филип Джиан - 37° 2 сутринта

И така, станах и се отправих към хладилника. Тъкмо изваждах тортата, когато телефонът иззвъня. Еди отиде да се обади. На тортата бяха закрепени малки джуджета и една коледна елха, бяха цяла банда, а онова, което вървеше начело, държеше в ръка трион и всички се бяха насочили към високата колкото три ябълки елхичка с явното намерение да й видят сметката. И какво още? Питах се дали онзи, който беше изфабрикувал това, си реже всяка сутрин от дървото с трион. Ометох малките симпатяги с един пръст и последният нададе страхотен вик, докато летеше към пропастта, сякаш му бях изтръгнал ръката. Крясъкът му ми проглуши ушите.

Вдигнах очи и видях как Еди се олюлява до телефона, със зейнала уста и разстроено лице. Лиза събори чашата си, докато отстъпваше от масата. Не знам защо, но първата мисъл, която ми хрумна беше, че гърмяща змия го е ухапала по крака. Впрочем слушалката висеше странно на края на жицата, но тази картина само за миг докосна съзнанието ми, като изтребител, който преминава с бръснещ полет, кара ви да подскочите и ви преобръща като палачинка, преди да се изтърсите от хамака. Всичко продължи само част от секундата, после Еди прекара ръка през косите си, изглеждаше напълно зашеметен.

— По дяволите… — изстена. — О, идиотска, скапана работа!

Лиза скочи от стола, но нещо я приковаваше на място.

— Но, Еди, какво ти става? — прошепна тя. — Еди!

Вече си представях как ще се просне на пода с разрошени коси. Той вдигна очи и в погледа му имаше нещо трогателно.

— Но това не може да бъде — смотолеви едва чуто. — Та това е милата ми майчица… Ох, лошо ми е… Скъпата ми майчица, лошо ми е, не е възможно да постъпи така с мен!

Изтръгна кърпата от врата си и я смачка в ръка. Нещо бликна в гърдите му като гейзер. Чакахме да видим какво ще стане. Той поклати глава отдясно наляво, като кривеше уста.

— НЕ СЕ МАЙТАПЯ, ТЯ Е УМРЯЛА! — изкрещя.

По тротоара мина мъж с транзистор, който излая някаква реклама за перилни препарати, от тези, дето ви възвръщат радостта от живота. Когато отново настана тишина, погрижихме се за Еди, хванахме го и го сложихме да седне на един стол, краката вече не го държаха. Умората, алкохолът, а сега и майка му, умряла навръх Бъдни вечер, всичко това му дойде много.

Загледа втренчено пред себе си, скръстил ръце на масата. Никой не успяваше да намери подходящите за случая думи, поглеждахме се, без да знаем какво да правим, а в това време Лиза го целуваше лекичко по главата и пресушаваше първите му сълзи.

Не бяхме особено полезни с Бети, както стояхме така и пристъпвахме от крак на крак, без да обелим дума, но не се виждах да го потупвам по рамото и го наричам „стари приятелю“, не ми идват отръки тези работи, смъртта винаги ме кара да си гълтам езика. Направих знак на Бети, че е по-добре да ги оставим сами, но Еди изведнъж стана, опрял юмруци на масата, с наведена глава.

— Трябва да отида! — заяви. — Утре я погребват, трябва да отида!

— Да, разбира се… — прошепна Лиза. — Но преди това трябва да си починеш, не можеш да тръгнеш така…

Достатъчно беше човек да го погледне, за да разбере, че няма да издържи и сто метра, Лиза беше права. Това, от което имаше най-вече нужда, бяха няколко часа сън, всички имахме нужда от това, всяка майка би го разбрала. Само че той не се отказваше.

— Ще отида да се преоблека… Имам време точно колкото да се преоблека…

Според мен започваше да изкрейзва, дори един банан да обели би било непосилна задача за него. Опитах се да го вразумя.

— Чуй ме, Еди, трябва да бъдеш разумен… Почини си няколко часа, после ще ти извикам такси… Ще видиш, че така ще е много по-добре.

Изгледа ме е празен поглед, преди да се захване несръчно е копчетата на ризата си.

— За какво ми е според теб такси?

— Ами откъде да знам, няма да отидеш пеш я… Не знам, далече ли е?

— Ако тръгна веднага, мисля, че ще пристигна, преди да се е стъмнило — каза той.

Този път аз рухнах на един стол. Потърках си очите с пръсти, после го хванах за ръката.

— Не, ама ти наистина си правиш майтап с мен! Как се виждаш да караш седем или осем часа без прекъсване, когато едва си държиш очите отворени? Смяташ ли, че ще те оставим да тръгнеш така, да не си превъртял?

Той изстена като малко момче, навеждайки се към мен, а това беше най-лошото нещо, което можеше да ми се случи, знаех си възможностите. И все пак Еди реши, че е добре да настоява:

— Не разбираш ли? Та това е майка ми… Майка ми е умряла!

Погледнах настрани, към масата, в земята, към бялата светлина, която ме очакваше на прозореца. Винаги има един кратък миг на хипнотичен страх, когато човек забележи, че е плъх. Усещането е по-скоро противно.