Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Изкачих стълбите към горния етаж, сториха ми се още по-стръмни и без да чакам да ме молят, се хванах за перилата. Стаята беше празна, сигурно още стояха край починалата, скупчени в малката спалня, не ми се искаше да ги безпокоя. Седнах. Сипах си чаша вода, наклоних каната, без да я повдигам. С повечко късмет те щяха да бдят над мъртвата цялата нощ и никой нямаше да тръгне да се тревожи дали не ми се спи, имах смътното усещане, че са ме забравили. В дъното зърнах завеса. Гледах я поне десет минути с присвити очи, сякаш исках да изтръгна някаква тайна от нея. Накрая станах.

Отзад имаше стълби към магазина. Онази нощ сигурно не съм бил съвсем в ред, сигурно съм изпитвал някакво болезнено влечение към тези шибани стълби и затова се качвах и слизах по тях, пъшкайки като прокълнат. Този път слизах.

Наоколо беше пълно с пиана. Блестяха на светлината от улицата като черни камъни под водопад, но не се чуваше никакъв шум, съвсем мълчаливи бяха тези пиана. Избрах си едно, седнах пред него и го отворих. За щастие отстрани, точно зад нотите имаше едно местенце, където можех да си подпра лакътя. Точно това направих и отпуснах брадичка на ръката си, виждах всичките наредени един до друг клавиши, лекичко се прозях.

Не за пръв път сядах пред пиано, знаех как да си служа с него и без да съм стигал до върховете на изпълнителското майсторство, умеех да изкарам някоя кратка мелодия с три пръста, като избирах бавен такт и по-слабо осветление. Започнах с „до“. Изслушах го много съсредоточено и го проследих с поглед из магазина, без да изпусна нито трошичка. Когато отново настана тишина, продължих изпълнението. Според мен пианото беше страхотно, беше разбрало що за музикант съм и въпреки това даваше всичко от себе си, предлагаше най-хубавото, на което беше способно, цяло удоволствие бе човек да попадне на пиано, което е намерило Пътя.

Превключих на една проста мелодийка, която все още беше по силите ми и ми позволяваше да продължа да си седя относително удобно, отпуснат като дроб на една страна и подпрял глава на ръката си. Свирех бавно, стараех се колкото се може повече и малко по малко престанах да мисля за каквото и да било, просто гледах ръката си и сухожилията, които играеха под кожата, когато натисках с пръст клавишите. Останах така известно време, като все повтарях мелодията, сякаш вече не можех да се освободя от нея, сякаш всеки път я изпълнявах все по-добре, и имах чувството, че тя дарява душата ми с благодат. Но толкова бях капнал, че бих взел някоя светулка за отражение от божествена светлина — вече бях поел по пътя на халюцинациите. Впрочем точно от този момент нещата тръгнаха на зле.

Бях започнал да си тананикам прекрасната мелодийка и изпитвах огромно удоволствие, някакво почти нереално усещане до такава степен, че сякаш чувах всички акорди на акомпанимента, и то все по-ясно. Чувството, че живея, ми доставяше истинско удоволствие, даваше ми сили. Бях превъзбуден, бях забравил вече къде се намирам и усилих звука. Запях по-високо, успявах с три пръста да постигна същото, което пианисти постигат с две ръце. Беше направо чудесно. Започваше да ми става топло. Никога през живота не ми се беше случвало нещо подобно с някое пиано. Никога не бях успявал да изтръгна от струните нещо подобно на тази мелодия. Когато чух към мен да се присъединява глас на момиче, казах си: ето, ангел се спусна от небето, за да те грабне за косите.

Изправих се, без да преставам да свиря, и забелязах Бети на съседното пиано. Тя бе притиснала едната си ръка между краката, а с другата удряше акордите. Пееше хубаво, изглеждаше направо сияеща. Никога няма да забравя как ме погледна в този миг, но нямам никаква заслуга за това, просто съм си такъв, имам страхотна памет за цветове. Отпуснахме си душите за дълги минути, изпитвахме почти истинско блаженство и въобще не осъзнавахме какъв шум вдигаме, но никаква граница не можеше да съществува за това, което изпитвахме в момента, не беше възможно. Колкото до мен, вече не бях на този свят. Струваше ми се, че това няма никога да свърши.

И все пак някакъв мъж се появи горе на стълбите и взе да ръкомаха. Накрая трябваше да спрем.

— Хей!… Луди ли сте? — развика се той.

Изгледахме го, без да знаем какво да му отговорим, още не можех да си поема дъх.

— Къде си мислите, че се намирате? — добави той.

Еди се появи зад него. Хвърли ни бърз поглед, после хвана мъжа за рамото, за да го отведе.

— Остави ги — каза той. — Няма нищо, остави ги, нищо лошо не правят. Мои приятели са…