Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Те изчезнаха зад завесата и настъпилата тишина ми проглуши ушите. Обърнах се към Бети като човек, който пресича улицата, за да се порадва на слънцето, когато ръцете му са празни.

— По дяволите, защо си го крила от мен?… — попитах.

Тя повдигна косите си, смеейки се, носеше дяволски хубави десетсантиметрови обеци, които блестяха като неонови реклами.

— Не се шегувай, не умея да свиря — отвърна. — Знам само две-три неща…

— Само две-три неща, така ли?…

— Да, уверявам те… Не беше особено трудно.

— Направо ме шашваш. Странно момиче си…

Сложих ръка на бедрото й, искаше ми се да я докосна. Ако можех, щях направо да я изгълтам.

— Знаеш ли — продължих, — винаги съм тичал след нещата, които могат да придадат някакъв смисъл на живота ми. Това, че живея с теб, е може би най-голямото събитие, което ми се е случвало.

— Много мило е това, което казваш, но говориш така, защото си уморен, просто не виждаш нищо от умора…

— Не, това е самата истина.

Бети седна на коленете ми. Обгърнах я с ръце, докато тя ми шепнеше в ухото:

— Ако аз бях написала тази книга, нямаше да се питам дали животът ми има смисъл. Нямаше да е необходимо да разсъждавам, за да разбера кое е най-важно. Аз съм нищо, но ти не можеш да твърдиш същото, ти не…

Завърши фразата, като ме целуна по врата, не бях в състояние да се ядосам.

— Писна ми с тая книга — въздъхнах. — Да я оставим настрана, че всичко това ни носи само неприятности.

— По дяволите! Проблемът не е в това!

— Напротив, точно в това е!

— Ами тогава защо всъщност си я написал? Само за да ме ядосваш ли?

— Не съвсем.

— Тя наистина нищо ли не означава за теб?

— Напротив. Бях й се отдал всецяло, докато пишех. Но не мога да принуждавам хората да я харесват. Единственото, което можех да направя, беше да я напиша. Не зависи от мен, ако нещата спрат дотук.

— А мен за идиотка ли ме вземаш? Смяташ може би, че падам по гръб от възторг пред коя да е книга, мислиш, че го правя само защото точно ти си я написал?

— Надявам се, че не си способна да ми погодиш подобен номер.

— Понякога се питам дали не го правиш нарочно…

— Кое?

— Човек би казал, че ти е забавно да отричаш очевидното. Е, тогава ти си един скапан писател и не те бива за нищо.

— Добре де, можеш ли да ми кажеш тогава защо не успявам да напиша нито ред?

— Разбира се, че мога. Защото си Царят на Глупците.

Притиснах силно лицето си в гърдите й. Тя започна да си играе с косите ми. Не бих искал бъдещите ми поклонници да ме видят в този момент. Нежността е нещо, което е невъзможно да изразим, винаги поемаме някакъв особен риск, все едно, че протягаме ръка през решетките на клетка.

Толкова хубаво беше, че за малко да се озовем на земята. Бети беше без сутиен, а моята табуретка беше без облегалка, но успях в последния момент да дам отпор с кръста си, като извиках уплашено. Сега чувствах, че краят наближава, че последните ми сили отлитат като цветчетата на череша в японска градина, че както пише в „Изкуството на войната“, смелият мъж трябва да познава предела на възможностите си. Прозях се, заравяйки глава в пуловера й.

— Изглеждаш уморен — каза тя.

— Не, не, всичко е наред.

Косите ми й харесваха, прекрасно се разбираха с ръката й. А на мен ми беше приятно да усещам цялата тежест на тялото й върху коленете си. Така нещата приличаха по-малко на сън, наистина имах чувството, че тя е с мен, а не другаде, можех да стана и да я отнеса със себе си. Но дори не се и опитах да направя невъзможното, бих предпочел да умра, отколкото да помръдна, правех гримаси, докато някой ми наливаше олово в гръбначния стълб. За сметка на това обаче душата ми бе странно олекнала, станала бе безгрижна и покорна като перце, подето от най-слабото раздвижване на въздуха, от най-лекия полъх в света. Не разбирах нищо.

— Освен това горе няма къде да се настаним — каза тя. — Питам се как ще го бъде…

Само допреди няколко секунди подобни забележки щяха да ме довършат, но сега бях напълно изгаснал. Мъчително ми беше да говоря, не по-малко мъчително беше да дишам, а да разсъждавам вече беше истинско чудо и въпреки това постъпих точно така.

— Ще отида в колата — казах.

За щастие тя дойде с мен. Бях по-висок от нея, можех лесно да обгърна раменете й с ръка. Вратата на магазина беше заключена, както се опасявах, и затова трябваше да се изкачим и да слезем по тези идиотски стълби. В коридора се стреснах ужасно, стори ми се, че виждам отстрани как някаква боя ме поглъща. Когато рухнах на задната седалка на колата, зъбите ми почти тракаха. Бети ме погледна разтревожено.