Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Тя, разбира се, не отговори. Достатъчно беше да я погледна, за да почна да се питам къде се беше отнесла. Настоях да ми отговори.

— Какво не можеш?

— Да спя в него… не мога да спя там!

— Слушай, в къщата няма друго легло. Смешно е… Помисли малко.

Тя отстъпи към вратата, клатейки глава.

— Не, невъзможно е. За Бога, не настоявай…

Седнах на края на леглото, подхилвайки се, докато тя ми обръщаше гръб. Виждах две-три звезди през прозореца, небето ми изглеждаше ясно. Върнах се в другата стая. Тя се опитваше да свали страничните облегалки на канапето. Спря за миг, за да ми се усмихне.

— Ще го опънем, сигурна съм, че ще ни бъде много удобно.

Нищо не казах, хванах едната облегалка и я разтърсих като слива, докато остана в ръцете ми. Това канапе сигурно не е било разгъвано от двайсет години. Понеже тя явно не можеше да се справи, отидох да й помогна.

— Опитай се да намериш чаршафи — помолих я. — Ще се оправя сам.

Тази облегалка адски ме затрудни, трябваше да използвам крака на един стол като лост, за да я откъртя. Чувах как Бети отваря вратите на шкафа, които скърцаха. Въобще не ми беше ясно как функционира това устройство. Легнах отдолу да го разгледам. Имаше големи, опънати във всички посоки пружини, някакви остри железарии, общо взето, доста опасна машинка, която само чакаше удобен момент, за да ви откъсне някоя ръка. Забелязах един голям педал отстрани. Станах, разчистих място около канапето, хванах здраво облегалката и натиснах педала с крак.

Само че нищо не се получи, канапето не помръдна нито на милиметър. Колкото и да се мъчех, каквито и ритници да му изстрелвах, колкото и да скачах отгоре му с цялата си тежест, не успях да накарам дяволското легло да се разгъне. Пот течеше от мен, когато Бети се появи с чаршафите.

— Какво, не успяваш ли? — каза тя.

— Може би това чудо никога през живота си не е работело. Трябва ми време, за да се занимая с него, нямам никакъв инструмент… Слушай, само тази нощ, няма да умрем я… Та тя да не би да е умряла от заразна болест? Какво ще кажеш, а?…

Не изглеждаше да ме е чула, придаде си съвсем невинно изражение на лицето и посочи към кухнята с брадичка.

— Мисля, че видях кутия с инструменти под умивалника — каза.

Отидох до масата, доизпих бутилката бира с ръка на кръста. После насочих гърлото на бутилката към Бети.

— Даваш ли си сметка какво искаш от мен? Знаеш ли колко е часът? Смяташ, че ще почна СЕГА да човъркам тази гадост, СЕГА?

Тя се приближи усмихната, притисна ме в обятията си заедно с чаршафите.

— Знам, че си уморен — прошепна. — От теб искам единствено да седнеш в някой ъгъл и да не ми пречиш. Аз ще се заема с всичко това, съгласен ли си?

Не ме остави да й обясня, че беше по-разумно да сложим кръст на канапето за тази нощ. Останах да стърча така насред стаята с куп чаршафи под мишница, докато тя бъркаше под умивалника.

След малко, бях принуден да се намеся. Станах с тежка въздишка, улових във въздуха черната глава на чука, който точно прелиташе на три сантиметра от ухото ми, и отидох да взема дръжката от ръцете на Бети.

— Добре, остави сега на мен. Ще се нараниш.

— Не съм виновна, че изхвърча от ръцете ми, нищо не можех да направя!

— Не, не казвам подобно нещо… Но хич не ми се иска да търся болница посред нощ в градче, което не познавам, без кола, напълно скапан и изпаднал в паника, защото на единия от двама ни му изтича кръвта. По-добре мръдни малко…

Като начало нанесох няколко удара с длето по местата, които ми изглеждаха стратегически, но всъщност тънкостите на механизма не ми бяха много ясни, не разбирах за какво бяха някои пружини. Бети предложи да обърнем канапето наопаки.

— Не! — изсумтях аз.

Въпреки това машинката не се предаваше и усещах как струйка пот се стича от кръста ми. Единственото нещо, което ми се искаше, беше да разбия цялата железария, щях да блъскам отгоре цяла нощ, докато стане на парченца, но Бети ме гледаше. Изключено беше, нямаше да се оставя да ме победи едно нищо и никакво канапе. Реших да погледна отново отдолу, опипах с пръсти всичките машинарии. В един момент напипах нещо странно. Изправих се, като правех гримаси, разкарах възглавниците и погледнах какво има.

— Може би ще трябва да събудим съседите — казах. — Ще ми е нужен оксижен.

— Толкова ли е сложно?

— Не, просто са запоили това нещо, и то на цели двайсет сантиметра…

Накрая метнахме няколко възглавници на пода. Стъкмихме си нещо като легло, което приличаше на огромна порция равиоли, полята със сос на райета. Бети ме поглеждаше крадешком, за да види как ще реагирам. Знаех, че няма да ни е никак удобно, но ако това можеше да й достави удоволствие, ако най-сетне всичко й беше наред, нямах нищо против, започвах вече да се чувствам като у дома си, въпреки че беше по-скоро тъпо, като си представех, че щяхме да прекараме първата си нощ в къщата на пода. Беше крайно нелепо, но все пак в цялата история имаше и малко евтина романтика, каквато се среща в супермаркетите. Напомняше ми за времето, когато бях на шестнайсет години, оставах до късно на някой купон и се чувствах щастлив с една възглавница за двама и половин порция момиче. Лесно можех да огледам пътя, който бях изминал. Сега разполагах с куп възглавници и имах Бети, която се събличаше пред мен. Наоколо градът бе заспал. Изпуших спокойно последната цигара прав до прозореца. От време на време минаваха безшумно коли. Небето бе с цвят на никел.