Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Не се притеснявай.

— Да, добре.

— Е…

— А, чакай, щях да забравя нещо… Исках да те питам…

— Да?

— Става дума за Бети. Иска й се да събори две-три стени…

— …

— Чуваш ли ме?… Нали ги знаеш какви са, като им хрумне нещо. Искам да ти кажа само, че става дума за по-малките стени, не е някакъв страхотен ремонт. Дребна работа.

— Да, да, и на това ако му казваш дреболия… Да събаряш стени е вече нещо доста по-сериозно, майтап си правите вие…

— Слушай, Еди, добре ме познаваш, никога не бих ти досаждал с такива работи, ако не беше важно. Но нали знаеш как стоят нещата, и една прашинка може понякога да преобърне света… Представи си, че тази преградна стена е като бариера между нас и някаква слънчева поляна. Не смяташ ли, че би било истинска подигравка с живота, ако се оставим да ни спре някаква си нищо и никаква бариера? Ти не би ли се стреснал, ако за една бройка се разминеш с целта заради някакви си нещастни тухли? Еди, не разбираш ли, че животът е пълен със символи?

— Добре, съгласен съм. Но по-кротко…

— Бъди спокоен, не съм някой перко.

Когато затворих, Бети ме гледаше ухилена като Буда. Стори ми се, че забелязах в очите й искрица, запазила се от пещерната ера, когато мъжкарят се е потял и е пъшкал, за да стъкми убежище за милата си женичка, която се е усмихвала в мрака. В известен смисъл ми беше приятно да си мисля, че се подчинявам на една необходимост, която съществува, откакто свят светува. Имах чувството, че върша нещо правилно и че прибавям моята капка вода към голямата река на човечеството. Да не говорим, че никой не е умрял от дребните ремонти вкъщи и че би било цяло чудо да не попадне човек на някоя шумно рекламирана джаджа на щанда на бормашините и на електрическите триони. Така може да си повдигне малко самочувствието и да измайстори сам някоя етажерка например. Номерът е да направиш така, че да не изгърмят бушоните.

— Е, доволна ли си? — попитах.

— Да.

— Не си ли гладна?

Хапнахме, като в същото време гледахме някакъв филм на ужасите. Разни типове излизаха от един гроб и препускаха в нощта, надавайки страхотни крясъци. Към края вече се прозявах и дори задрямвах на моменти, а когато отварях отново очи, кошмарът продължаваше. Бяха намерили някаква старица на улицата и тъкмо ядяха крака й. Имаха златисти очи и ме гледаха как беля един банан. Изчакахме ги да почнат да бълват огън, за да отидем да си легнем.

Пренесохме възглавниците в спалнята и се заклех, че първото нещо, което щях да направя на другия ден, ще бъде да купя един дюшек, да пукна, ако не го направя. Оправихме леглото мълчаливо, бяхме капнали, но нито прашинка не се мярна, докато чаршафите се приземяваха като парашути, раздвижвайки въздуха в стаята. Щяхме да спим блажено, без да се страхуваме, че ще глътнем някой микроб.

Рано сутринта чух, че на вратата се чука. Помислих си, че сънувам, защото едва различавах бледото сияние на зората, което плахо трептеше зад прозореца, а стрелките на будилника още светеха. Трябваше да стана, присвиваше ме стомахът, но се облякох набързо, като гледах да не събудя Бети, после слязох долу.

Отворих вратата. Студеният утринен въздух ме накара да потръпна. Пред мен стоеше възрастен мъж с каскет и двудневна брада, който ме гледаше с усмивка.

— Надявам се, че не съм ви обезпокоил — каза той. — Вие ли сте оставили онзи дюшек върху кофите за смет?

Зад него забелязах боклукчийската кола, която работеше на място, а оранжевият буркан мигаше отгоре. Най-сетне успях да направя връзката.

— А, да — отговорих. — Нещо притеснява ли ви?

— Ами такива големи неща не взимаме. Не ни е работа това…

— Добре, но аз какво да го правя… Да го нарежа на парченца и всеки ден да си го хапвам по малко ли?

— Не ме интересува. В края на краищата дюшекът си е ваш, нали?

Като се изключи колата, улицата беше тиха и пуста. Денят сякаш се изтягаше като котка, която слиза мързеливо от фотьойла, и старчето се възползва от паузата, за да си запали една цигара на златистата светлина.

— Разбирам, че това ви е неприятно — добави той. — Поставям се на ваше място. Няма нищо по-идиотско от това да се отървеш от някой дюшек… Но след случката с Боби повече не качваме такива неща. На всичкото отгоре беше съвсем същият като този, сив, на райета. И сега ми е пред очите как се опитва да напъха дюшека и как след пет минути онова нещо му откъсна ръката. Ясна ви е картинката, нали…

Хвана ме натясно. Очите ми бяха още залепнали от съня. И кой беше тоя Боби? Тъкмо щях да го попитам, когато шофьорът подаде глава от прозореца и започна да ругае от отсрещната страна на тротоара.