Филип Джиан - 37° 2 сутринта

В магазина нямаше много хора. Вървях малко зад нея, като я оставях спокойно да избира, и я гледах как хвърля една след друга разни кутийки в количката. Питах се дали ще успея да си издействам някакво намаление на касата под претекст, че кутиите са ударени тук-там. Но нищо не казвах засега, имах в джоба си още два-три силни коза.

Насочихме се към щанда с парфюмите. Не се спряхме, минахме го метър. Вече нищо не разбирах. Онези от магазина бяха пуснали по уредбата някакъв блус. Може би беше решила да се цупи до вечерта, във всеки случай нещата вървяха натам, трябваше много да внимавам.

Същата история пред щанда с дамско бельо — тя дори не забави крачка. Няма значение, казах си аз и се спрях. Паркирах на втората пътека, избрах набързо два чифта гащета от лъскавите и я догоних малко по-нататък.

— Погледни — казах. — Взех ти трийсет и осми номер. Не са лоши, нали?

Дори не се обърна. Чудесно, грабнах гащетата и ги метнах върху една количка със замразени храни. В най-лошия случай, казвах си, след няколко часа ще се стъмни и нощта ще я освободи от клетвата. Започвах вече да се убеждавам, че трябва да се въоръжа с търпение, забавих крачка и спрях пред кутиите с боя с блажена усмивка на уста. Докато разглеждах етикетите, чух нещо като пърхане от крила на птица, последвано от глух удар. Вдигнах глава. На пътеката бяхме само аз и Бети, тя беше малко по-нататък и разглеждаше някакви книги. Всичко изглеждаше спокойно. Книгите бяха наредени на пет или шест въртящи се поставки в индийска нишка, точно преди готварските печки със запаметяващо устройство и микровълновите шашми, и въпреки че наблизо имаше едно хубаво момиче, птиците не кръжаха над него. И все пак бих се обзаложил, че прелитаха птици… Едва бях навел очи, за да погледна един бидон с акрилна боя, когато пърхането се повтори. Този път птиците бяха две, гонеха се в нещо като въздушен балет или загадъчна любовна игра, чиято сянка можах да уловя с поглед, преди да ги чуя как кацат на тавана.

Обърнах се към Бети. Тъкмо вземаше една дебела книга. Прелисти две-три страници, после я метна яростно над главата си. Книгата не летя дълго, падна почти пред краката ми, преди да се плъзне и да пресече централната пътека. Въпреки всичко реших да не обръщам внимание, наведох бидона и започнах да чета спокойно упътването, докато в това време ято книги летяха на всички страни.

Когато започна да ми писва, се изправих, повдигнах бидона и го сложих в количката. За миг погледите ни се срещнаха. В магазина беше топло, искаше ми се да пийна нещо, и то веднага. Тя разтърси коси, после хвана първата въртяща се поставка за книги и я блъсна с всички сили. Поставката се сгромоляса със страхотен шум. Направи същото и с останалите, после прелетя бегом покрай мен. За секунда останах като закован на мястото си. Когато се почувствах по-добре, обърнах количката и тръгнах с нея в обратната посока.

Дотича някакъв мъж с бяла престилка. Кривеше неистово лице, сякаш го гонеше самият дявол, беше червен като мак, получил кръвоизлив. Сложи ръка на рамото ми.

— Я кажете, какво стана там?

Като начало свалих ръката му от рамото си.

— Нямам представа — казах. — Идете да проверите…

Той явно не можеше да реши дали да ме пусне, или да изтича на местопроизшествието и това явно бе дяволски проблем за него. Беше ококорил очи, хапеше устни, без да може да вземе решение, и нямаше да се изненадам, ако го чуех да стене. В живота се случват такива ужасни неща, че човек има право от време на време да се обърне към небето, за да изкрещи яростта и безсилието си. Стана ми жал за него, защото може би беше роден тук, може би бе израснал в магазина, целият му живот преминаваше в него и той бе единственото нещо, което познаваше на този свят. Ако всичко беше наред, можеше да издържи още двайсет години.

— Слушайте — казах. — Я се отпуснете, не е станало кой знае какво. Видях всичко, няма нищо счупено. Една бабичка събори книгите, но не са пострадали. Само дето толкова се изплашихте…

Онзи ми се усмихна измъчено.

— Така ли? Наистина?

Намигнах му.

— Честна дума. Нищо страшно няма!

После продължих към касите. Платих сметката на едно силно гримирано маце, което си гризеше ноктите. Усмихнах й се, докато чаках рестото. Въобще не реагира. Бях петмилионният тип, който й се усмихваше от началото на седмицата, тъй че не ми оставаше нищо друго, освен да си прибера мангизите и да се омитам. Въпреки всичко, когато излязох навън, слънцето все така грееше. И слава Богу, защото, ако има нещо, което не мога да понасям на този свят то е в един момент всички да ми обърнат гръб.