Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Какво има бе? Май ти лази някой по нервите, а?

— Това е той, Боби — поясни старецът.

Боби продължи да се вълнува в колата, главата му стърчеше над стъклото и от устата му излизаха облаци пара.

— Да не би тоя да ни досажда със скапания си дюшек? — изрева той.

— Не се ядосвай, Боби — каза старецът.

Стана ми студено. Забелязах, че съм бос. Тук-таме имаше парцали мъгла, увиснали в утринния въздух. Мозъкът ми работеше на бавен ход. Боби се възползва от вцепенението ми, за да отвори вратата и да скочи с ръмжене от камиона. Побиха ме тръпки. Носеше широк пуловер с навити ръкави, а светлината проблясваше по едната му ръка, която завършваше с нещо като големи щипци. Беше евтина протеза от хромиран метал, платена изцяло от социалното осигуряване и излята като броня на автомобил. Стоях така стъписан, а старецът поглеждаше към догарящата цигара.

Боби се насочи към нас, като блещеше очи, а устата му се бе изкривила. За миг ми се стори, че седя пред телевизора, цял погълнат в сцена от онзи филм на ужасите, само дето сега всичко протичаше в три измерения, а на това отгоре Боби изглеждаше напълно чалнат. За щастие се спря пред дюшека. Виждах го съвсем ясно, сякаш нарочно точно над главата му светеше улична лампа. Сълзите на бузите му приличаха на татуирани светкавици. Не — чух добре, но мисля, че започна да говори на дюшека, като скимтеше като заек. Старецът дръпна за последен път от цигарата и я изплю лениво, загледан в пространството.

— Още малко и ще му мине — каза той.

Викът на Боби прониза ушите ми като копие. Видях го да вдига дюшека с единствената си читава ръка, сякаш го бе сграбчил за гърлото, после го погледна в очите, като че ли държеше пред себе си човека, който му бе провалил живота. После изстреля юмрука си в дюшека и щипката премина през него, а парченца памук се посипаха по тротоара. Оранжевият буркан на покрива на камиона ми приличаше на огромен паяк, който тъчете паяжината си около нас.

Старецът стъпка фаса, а в това време Боби изтръгваше протезата от дюшека и ридаеше. Нещастният Боби се олюляваше на краката си, но все пак се държеше. Вече разсъмваше. Той изкрещя отново и този път се прицели малко по-долу, в корема, и металната ръка премина през дюшека като снаряд. Дюшекът се прегъна на две. Без да изчака, Боби издърпа протезата и нанесе удар в главата. Платът сигурно вече бе сдал багажа, защото се цепеше по всички посоки и стенеше като заклана свиня.

Докато Боби се развихряше и разкъсваше дюшека на парченца, старецът гледаше настрани. Тротоарът бе пуст, с един крак стъпил все още в нощта и подал само единия си пръст на светло. Имах чувството, че очакваме нещо да се случи.

— Е, хайде, сега би трябвало вече да може — каза старецът. — Ще ми помогнете ли?

Боби беше напълно изтощен, косата му бе залепнала за челото, сякаш си бе потопил главата в леген с вода. Остави ни кротко да го отведем до колата и да го сложим да седне зад кормилото. Поиска ми цигара, подадох му пакета. Бяха от светлите. Започна да ме закача, като все още гледаше като сомнамбул.

— Ха, ама и това ако не са педерастки цигари!

— Точно така.

Ясно ми беше, че вече дори не си спомня случилото се. За всеки случай хвърлих едно око към дюшека, защото хора като него ви карат да си мислите, че сънувате с отворени очи — животът и без това е достатъчно тежък, какво остава, ако го усложняваме допълнително. Сега вече краката ми бяха напълно вкочанясали. Старецът метна една кофа с боклук отзад на колата, а аз се прибрах да се обуя, без да вдигам много шум. Тя продължаваше да спи. Чух ги как потеглят и пъплят бавно надолу по улицата, като междувременно се питах за какъв дявол си бях обул обувките, когато беше едва седем сутринта, нямах нищо за правене и бях все още уморен.

Около петнайсет дни работихме по къщата и Бети от началото до края не престана да ме учудва. Чувствах се щастлив, че вършим това заедно, и най-вече, че бе възприела моето темпо. Оставяше ме на мира, когато не ми се говореше, от време на време прекъсвахме работа, за да обърнем по някоя бира. Хубаво беше, слагаше ми пирони в устата, не правеше щуротии и успяваше да държи четката, без боята да се стича до лакътя й. По хиляди подробности си личеше, че подхожда разумно, и съвсем естествено стигаше до най-точното движение. Има момичета като нея, с тях човек винаги се пита колко ли още заека ще извадят от шапката си. Ето защо да работиш с такова момиче е направо върхът. Особено когато си бил достатъчно хитър да си позволиш чисто нов дюшек, трийсет и пет сантиметра чист латекс и знаеш как да направиш така, че да накараш само с поглед мацето да слезе от стълбата.