Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Тъй като пазарувахме винаги пеша, а и имахме малко спестени мангизи, започнах да се заглеждам в колите на старо и да чета обявите, а Бети през това време надничаше над рамото ми. Цените на големите автомобили бяха изгодни, защото собствениците им явно изпадаха в паника при мисълта колко ще им струва пълен резервоар — големите коли бяха последните пламъчета на една цяла цивилизация и сега беше моментът да се възползваме от случая. Има ли някакво значение дали ще харчим двайсет и пет или трийсет литра на сто километра, нормално ли е наистина да се задълбочава човек в такива сметки?

И така, намерихме си един мерцедес 280 на петнайсетина години, пребоядисан в лимоненожълто. Не си падах кой знае колко по този цвят, но колата вървеше добре. Вечер, преди да си легна, поглеждах през прозореца и когато някой лунен лъч я докосваше, беше наистина най-разкошната кола на цялата улица. Предният калник беше чукнат, но това е дреболия, ядосвах се само, че липсва онази джаджа, дето украсява фара, но избягвах да го гледам. Отстрани и отзад колата изглеждаше като нова, но в живота всичко е илюзия. Сутрин отивах да проверя дали е на мястото си, после меракът ми мина отведнъж, това стана по-точно в деня, когато се скарахме с Бети на връщане от супермаркета.

Тя току-що невъзмутимо бе минала на червено и за една бройка да ни размажат като хлебарки. По този случай реших да й направя дребна забележка:

— Още мъничко ти трябва, за да се върнем вкъщи пеша с кормилото в ръце, не мислиш ли?

Този ден бяхме станали рано, предстоеше най-трудната работа. В седем сутринта нанесох първия удар по стената, която разделяше спалнята от голямата стая, и вече минавах лесно през отвора. Бети стоеше от другата страна, погледнахме се през дупката, докато прахта бавно се стелеше.

— Видя ли! — казах.

— Да, знаеш ли за какво ми напомня…

— Ами да, за Сталоун в „Роки III“.

— Нещо по-добро. Напомня ми за теб, когато си писал книгата.

От време на време ми излизаше с подобни номера. Вече започвах да й свиквам. Знаех, че е искрена, но в същото време изпитвах нужда да се убода с игла, за да видя дали ще усетя нещо. Не ми ставаше приятно от това. Когато си мислех за тези неща, имах чувството, че се подсещам за заседналия в гърба ми куршум, и болката ме караше да охкам вътрешно, та трябваше да гледам настрани. Но това не беше най-важното. Понякога животът заприличваше на гора от лиани, трябва да пуснеш едната веднага след като си се уловил за другата, ако не искаш да се озовеш на земята с два счупени крака. Всъщност нещата бяха учудващо прости, дори едно четиригодишно дете би го разбрало. В съвместния си живот с нея откривах повече неща, отколкото когато седях пред някой лист с пламнал мозък. Така на работната площадка научавах всичко, което наистина си заслужава човек да знае на този свят.

Побутнах с пръст една малка тухла, която се канеше да падне.

— Не виждам връзката между това да събориш една стена и да напишеш книга — казах.

— Няма значение, не съм изненадана — отговори тя.

Започнах да удрям по стената, без да кажа нищо. Знаех, че се засяга, когато й отговарях по този начин, че й развалям удоволствието, но не можех другояче, имах чувството, че си говоря сам на себе си. Част от сутринта трупахме кашони с боклука от съборената стена на тротоара, но тя нито веднъж не проговори. Не исках да й досаждам, дори казвах от време на време по някоя дума, без да очаквам отговор, например колко невероятно топло е за януари или че като минем пода с прахосмукачка, нищо няма да остане, че трябва да прекъсва понякога, за да си пийне биричка, че, дявол да го вземе, къщата става неузнаваема и Еди положително ще падне от изненада.

Заех се да правя омлет с картофи, за да се опитам да я умилостивя, но нищо не стана; картофите полепнаха по дъното на тигана като вендузи, да ги вземат мътните. Няма нищо по-скапващо от това да се държиш за клон, който накрая ще се счупи.

Трудно беше да продължим бачкането след всичко това, чувствах, че е по-добре малко да променим обстановката. Качихме се в колата и поехме към супермаркета. Трябваше ми още боя, а и знаех, че тя иска да си купи две-три неща, тъй като рядко се случва момиче да не закъса с кремовете или с лосионите и да откаже да отиде на пазар. Ако всичко вървеше добре, щях да разпръсна облаците с някое червило, два-три чифта гащета или някой шоколад с пълнеж.

Преминахме кротко по главната улица с полуотворени прозорци и обедното слънце беше като фъстъчено масло, намазано върху осветен хляб. Гарирах на паркинга, като си подсвирквах. Тя още не беше обелила нито дума, но не се тревожех особено. След трийсет секунди цъфнахме пред щанда с козметиката и номерът успя. Тъй като тя стоеше с ръце в джобовете, обърнала глава в друга посока, аз трябваше да бутам количката. Още най-много двайсет секунди, казах си.