Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Но, по дяволите… ЗАЩО?! изрева той.

— Ами нали не трябва да остава без масло…

— Вече пети път идвате от няколко дни и всеки път проверяваме това идиотско ниво, а то си е все същото, чувате ли ме, не си измислям, нито капчица не е изтекла… И какво, всеки ден ли ще идвате така да ми лазите по нервите, като ви казвам, че тази кола не харчи нито капчица масло?

— Добре, за последен път, но искам да съм сигурен — казах.

— Не, защото разберете ме добре, с парите, които взех за тази кола, не мога да си позволя да почивам на лаврите си, принуден съм да се занимавам с много по-сериозни неща, загрявате, нали?

Реших да му подхвърля един кокал.

— Ще дойда да сменя маслото на две хиляди и петстотин.

Глупакът въздъхна, но не бях виновен, че светът е така устроен — няколко дни може и капка да не изтече, а после една сутрин го виждаш как направо се е изляло всичкото на тротоара. Той повика един тарикат, който минаваше с лейка в ръка.

— Ей, ти… Зарежи лейката и върви да провериш нивото на маслото в мерцедеса.

— Дадено.

— Не се безпокой, нивото е нормално, но клиентът иска да бъде спокоен. Значи ще провериш внимателно пръчицата, ще я погледнеш на светло, ще я попиеш, пак ще провериш и ще му покажеш, че нивото наистина е между двете чертички. И преди да я върнеш на мястото й, трябва да си сигурен, че сте единодушни.

— Така наистина ще бъда по-спокоен — казах. — Мога ли да си взема една дъвка?

Придружих помощник-механика до колата, за да отворя предния капак. Показах му къде се намира показателят за нивото на маслото.

— Ето за такава кола си мечтая… — каза той. — Шефът нищо не разбира от мерцедеси.

— Прав си. Никога не трябва да се доверяваш на мъж над четирийсетте.

Малко по-надолу спрях да пийна нещо. Когато плащах, извадих портфейла си и попаднах на съобщението от вестника, в което ставаше дума за Бети и за бомбичките с блажна боя. Поисках от бармана да ми донесе още едно. Малко по-късно ударих спирачки пред една будка за вестници. Прегледах всичките заглавия едно по едно, накрая вече ми стана байгън, излязох с някакво списание с рецепти и друго, което нямаше нищо общо с манджите.

Докато обикалях така, доста се отдалечих от къщата. Кварталът ми беше съвсем непознат и карах бавно. Бях стигнал вече края на града, когато забелязах, че слънцето залязва. Върнах се, без да бързам. Когато спрях пред витрината с пианата, нощта вече стъпваше с единия крак на земята. Смрачаваше се бързо, беше странна нощ, една от тези, които щях да запомня за цял живот.

Както му е редът, когато пристигнах, тя беше пред телевизора и похапваше от една купа пуканки, в ръката й димеше цигара. Миришеше на тютюн. Миришеше и на нещо друго, на сяра.

На екрана се мотаеха трите дежурни мацки с пера, а един тип ревеше в микрофона някаква екзотична и лигава мелодия. Стори ми се, че песента въобще не подхожда на напрежението, което цареше в стаята, и аз съвсем не се разхождах на пуст плаж в Третия свят с километри ситен пясък от двете страни на терасата на хотела и барман, който приготвя на сянка специален коктейл със синьо кюрасо. Не, нищо подобно, намирах се на първия етаж на една съборетина с момиче, което се беше нагълтало с горещи въглени, а навън беше нощ. Още с влизането си почувствах, че нещата не вървят на добре. Просто отидох в кухнята и пътьом намалих малко звука на телевизора. Още не бях отворил хладилника, когато апаратът започна отново да кънти.

Последва познатият сценарий, но без нищо оригинално, а междувременно успях да изпия една бира и да разбия бутилката в кофата за боклук, за да дам тон. Но може ли човек да е толкова ненормален, да си помисли, че може да живее с момиче, и да му се разминат тези малки инциденти… А и кой би отрекъл необходимостта от тях?

Бяхме достигнали вече един задоволителен градус с няколко продължителни светкавици в очите и затръшвания на кухненската врата и ако останеше на мен, бих спрял дотук, тъй като вече бях подхвърлил няколко плахи реплики и температурата сякаш се стабилизираше. Искаше ми се да се задоволим с равен мач при положение, че нямаше да е необходимо да играем продължения.

Невинаги бях в състояние да си обясня някои нейни жестове. Невинаги ги разбирах. И затова не съумявах винаги да ги избегна. Тъй че си седях и си поемах дъх в моето ъгълче в очакване на спасителния гонг, когато тя ме погледна, стиснала ръка в юмрук. Това ме учуди, защото до този момент не бяхме си посягали, но тъй като стоях най-малко на три или четири метра от нея, не се разтревожих особено, бях влязъл в кожата на дивака, който се пита за какво ли служи предметът, който белият човек е насочил към него. Този юмрук първо го вдигна до устата си, сякаш искаше да го целуне, и само миг след това го изстреля в кухненското стъкло, стори ми се, че стъклото изкрещя.