Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Кръвта рукна от нараненото място и се стече по ръката й, като че ли беше смачкала шепа ягоди. Неприятно ми е да го кажа, но направо ми омекнаха топките от тази гледка. Ледена пот притисна черепа ми като менгеме. Чух нещо като свистене в ушите си, преди тя да започне да се смее. Правеше такива гримаси, че за малко да не я позная, заприлича ми на ангел, долетял от лоното на мрака.

Хвърлих се отгоре й и хванах ранената й ръка със същото чувство на отвращение, както ако бях стиснал гърмяща змия. Смехът й разкъсваше тъпанчетата ми, а тя ме налагаше с юмруци по гърба, но все пак успях да разгледам раната.

— Глупачка такава, пак имаш късмет!

Издърпах я до банята и пуснах водата. Започна да ми става топло, усещах ударите, които ми нанасяше, и не можех да разбера дали плаче, или се смее, но истината беше, че направо се бе развихрила зад гърба ми. Трябваше да я стисна с всички сили, за да й измия ръката. Точно когато вземах бинта, тя ме сграбчи за косата и ми дръпна главата назад. Изкрещях от болка. Не съм като някои други, адски ме заболява, когато ме скубят, особено когато опъват яко. Направо сълзи ми излязоха на очите. Тогава замахнах с лакът назад, почувствах, че уцелих нещо, и тя веднага ме пусна. Когато се обърнах, видях, че от носа й тече кръв.

— По дяволите! Не може да бъде! — изръмжах аз.

От друга страна, това поуталожи беса й. Щях да мога почти спокойно да й бинтовам ръката, ако не беше съборила в последен порив шишето с йод. Не успях да дръпна крака си. Предишния ден бях лъснал с бяла боя обувките си, а сега едната стана направо яркочервена, докато другата изглеждаше ослепително бяла — ефектът беше поразителен. Кръвта още течеше от ръката й, но носът й беше по-добре. Стенеше тихичко. Нямах желание да я утешавам, по-скоро трябваше да се въздържам, за да не я разтърся цялата и да я насиля да ми се извини заради това, което бе направила с ръката си. Готов бях да я оставя да плаче дни наред, ако нещата бяха спрели дотук.

Навих още малко бинт около ръката й и преди да я оставя, й подадох носна кърпа, без да кажа нищо. После отидох да събера парчетата стъкло в кухнята. За да бъда точен, запалих една цигара и останах така прав, докато ги гледах как блестят на плочките като летящи рибки. Лек ветрец полъхваше от счупеното стъкло, стана ми хладно и потреперих. Точно се питах как да почистя всичко това, дали си струваше да извадя прахосмукачката или по-добре да опитам с метла и лопата, когато чух как вратата долу хлопна. Оставих всичко и само миг след това улицата видя как от къщата излетява един тип с пяна на уста и с една червена обувка.

Тя имаше най-малко петдесет метра преднина, но аз нададох неистов крясък, който ме изстреля като реактивен самолет, и започнах да скъсявам разстоянието. Виждах как задникът й танцува в дънките, а косите й се развяват по хоризонтала.

Пресякохме квартала като две падащи звезди. Печелех сантиметър по сантиметър, но тя беше в страшна форма и при други обстоятелства щях да й сваля шапка. Пухтяхме като локомотиви, а улиците бяха пусти, само лека мъглица, ухаеща на диви треви, се стелеше тук-там, но не бях излязъл, за да се възхищавам на гледката, втурнал се бях в адско преследване с ярост в сърцето и с безумното стакато на галопиращите стъпки като звуков фон. Няколко пъти извиках след нея, но сега предпочитах да не прахосвам малкото въздух, който ми оставаше, по улицата се шляеха няколко безделници, които се обърнаха след нас, а две момичета на отсрещния тротоар взеха да крещят разни тъпотии, за да окуражават Бети. Вече завивахме зад ъгъла, но още ги чувах, направо оплаквах първия беззащитен минувач, който щеше да се изпречи на пътя ни.

Когато бях вече само на три-четири метра зад нея, почувствах как лекият полъх на победата пее в ушите ми, дръж се, още малко, казвах си аз, ето го финала, старче. В този момент изпитах такава наслада, че сигурно съм отделил вълна биотокове около себе си, и тя прекрасно го усети, дори не й беше необходимо да се обръща, не знам как го направи, но една боклукчийска кофа ми се препречи в краката, стъпих отгоре й и се проснах от другата страна след изпълнението на този сложен акробатичен номер.

Изправих се веднага щом дойдох на себе си. Беше ме изпреварила най-малко с трийсет метра. Нещо ме изгаряше отвътре, когато дишах, но все пак продължих гоненицата. Нали за това бях там, трябваше да догоня някак това момиче и само ако знаеше колко бях настървен, щеше да изкрещи „Не играя!“, нито за миг не би си въобразила, че ще може да ме спре с някаква си нищо и никаква кофа за боклук, щеше да погледне реално на нещата.