Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Коляното ме болеше, бях го ударил при падането, но тя бе намалила темпото и не се оставях да увеличи дистанцията. И така, като на шега бяхме изминали доста път, намирахме се при някакви складове, а по средата минаваше железопътна линия. Но не беше като онези потънали в мръсотия места, нападнати от ръжда и от бурени, облени от свръхестествената светлина на лунен лъч. Не препускахме сред дивата красота на изоставени терени, точно обратното. Всички сгради изглеждаха нови, наоколо беше асфалтирано. Не ми беше ясно кой плаща сметките за електричеството, но беше светло като посред бял ден.

Бети зави зад ъгъла на един хангар, боядисан в синьо и розово, доста разнежващо розово впрочем. Тя наистина вече не тичаше сериозно. Коляното ми се беше подуло като тиква, влачех си крака, стиснал зъби, за да не изохкам, въздух не ми беше останал, а мозъкът ми щеше да се пръсне от прекалено много кислород. Единственото, което ме успокояваше, беше, че тя вече береше душа на няколко крачки пред мен, а на този хангар краят му не се виждаше, от време на време тя се облягаше на него или се отблъскваше с ръка. Сега вече започна да ми става студено. Целият бях вир-вода и изведнъж усетих как зимната нощ ме стяга в прегръдка, погледнах надолу към нещастното си пуловерче, без да се опитам да се поразкърша.

Когато вдигнах глава, видях, че се е спряла. Не се възползвах от неочакваната възможност, за да се хвърля върху нея, вървях си нормално, бих казал дори кротко, предпочитах да стигна до нея, когато щеше вече да е спряла да повръща. Няма нищо по-ужасно от това да повръщаш, когато не ти достига въздух и не можеш да спреш да се давиш.

Колкото до мен, добрите ми стари дънки се бяха издули като сарфалади около коляното. Започвахме да го закъсваме яко, сякаш бяхме попаднали в музея на ужасите, приличахме на двама куцащи перковци, които току-що са ги изритали от последния отворен бар. Светлината наоколо беше такава, сякаш снимаха игрален или документален филм за живота на някоя любовна двойка. Изчаках да свърши и последният хрип, преди да се реша да вметна нещо.

— Направо изпукахме от студ! — казах.

Косите й бяха паднали пред очите, въобще не я виждах. А и не го казах на майтап, едва успявах да си наложа да не ми тракат зъбите от студ, бях като човек, който потъва в леда, отправяйки последен поглед към залязващото слънце.

Преди да посинея съвсем, я хванах за ръката, но тя веднага ме отблъсна. Само че цялата тази история беше започнала рано сутринта и вече беше почти полунощ, а на всичкото отгоре беше зима и имах чувството, че целият този ден ми беше струвал прекалено много. Не исках да платя нито сантим повече, нямаше вече опасност, та затова не ми беше необходимо да се замисля, преди да я сграбча за яката на якето. Притиснах я до стената на хангара, като смръкнах една капка, която се стичаше от носа ми. Направо ме разболяваше тази скапана нощ.

— Да имаш стил в живота, значи да умееш да спреш навреме! — изрекох аз.

Тази нощ наистина ме правеше съвсем мрачен. Вместо да чуе какво й казвам, тя се опитваше да се освободи, но аз все така я притисках до вълнистата ламарина и вече не си знаех силата. Даже и да исках, не бих могъл да я пусна. Нещичко в нея разбра това. Започна да крещи и да рита ламарината. Хангарът издрънча като камбана на вратите на ада.

В такова състояние беше в момента, че това направо ме довърши, устата й се беше изкривила в някаква ужасна гримаса и ме гледаше така, сякаш й бях напълно непознат. Не можех да издържа дълго, не можех да понеса нито яростта й, нито виковете, нито начина, по който се опитваше да ми скрои тоя мръсен номер с изпадналото в нервна криза момиче, цялото настръхнало и готово да дращи. Зашлевих й един шамар, за да я върна на земята, не ми беше хич приятно, но въпреки това я плеснах с опакото на ръката, сякаш трябваше да прогоня някакъв демон в пристъп на мистичен бяс.

В този миг до мен се появи изневиделица кола с ченгета, кацна като летяща чиния. Пуснах Бети, тя приклекна и се свлече на петите си, докато в това време вратите на колата се отваряха. От колата просветваха сини мълнии, беше като детска играчка. Видях как някакво младо ченге се изтърколи презглава и стъпи здраво на двата си крака, насочвайки към мен пистолета си. Друг, по-възрастен, излезе нормално от другата врата. В ръката си държеше дълга палка.

— Какво става тук? — попита той.

Адски трудно ми беше да си преглътна слюнката.

— Стана й лошо — казах. — Не че я биех, страх ме беше да не изпадне в нервна криза… Знам, че трудно ще ми повярвате, но…