Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Бети ме чакаше. Беше седнала на капака на колата като през петдесетте години. Не си спомнях вече на какво приличаха капаците на автомобилите тогава, но не ме учудва, по това време всички мъже имаха адски тъпи физиономии. Колкото до мен, не съжалявах за нищо, просто не ми се искаше тя да намачка ламарината — тая кола можеше да издържи до 2000-та година, ако човек внимава. Пък и нямах желание да нося от ония панталони с ръб, толкова широки, че вътре могат да се поберат трима души, а от тирантите платът се впива в задника.

— Дълго ли ме чакаш? — попитах.

— Не, топлех си кълките.

— Ще внимаваш да не изподраскаш прекалено боята, като слизаш. Онзи тип от гаража точно я полира…

Каза ми, че иска да кара. Подадох й ключовете и тя се метна зад кормилото, докато аз нареждах нещата в багажника, изпаднал в кротък унес от топлия, приятен въздух, проникнат за миг от свръхестествената неподвижност на нещата и от осезателното им присъствие. Стисках пакет спагети и чувах как те се чупят в ръцете ми като стъкло, но все пак не си правех илюзии, не съм чувал още някой да е бил осенен от божията милост на паркинга на супермаркет, особено пък в компанията на момиче, което барабани нервно по кормилото, и с петдесетина кутии какво ли не, които трябва да бъдат извадени от количката, без да се броят бирите.

Седнах усмихнат до нея. Тя изфорсира леко мотора, преди да потегли. Свалих стъклото от моята страна, запалих цигара, сложих си очилата и се наведох напред, за да включа радиото. Спускахме се по една дълга улица, а слънцето блестеше в предното стъкло. Бети приличаше на позлатена статуя с полупритворени очи и хората се спираха на тротоара, за да ни гледат как преминаваме с 40 километра в час, но те нищо не знаеха, нямаха си хабер, горкичките. Протегнах за малко ръка навън, за да почувствам вятъра — въздухът беше почти топъл и музиката от радиото се ядваше. Мигове като тези са такава рядкост, че видях в това някакво знамение, втълпих си, че моментът е настъпил, че ще се сдобрим в тази кола и накрая отново ще се шегуваме, защото в началото наистина ми се бе сторило, че някакви птици прелитат зад гърба ми, без майтап. Хванах един кичур от косите й и започнах да си играя с него.

— Направо ще е смешно, ако продължиш да се цупиш цял ден.

Бях виждал вече същата сцена в „Завоевателите“. Момичето на кормилото беше лишено от душа, оставаше безчувствено към подадената ми ръка и нито един мускул не трепваше по лицето му. Много ми се искаше някой божи ден едно от тези същества да ми обясни защо се държи така и как успява да навакса пропуснатото време. Прекалено лесно е да живееш, като тъпчеш на едно място.

— Какво ще кажеш? — настоях. — Не мислиш ли, че е така?

Отговор не последва. Значи се бях излъгал, бях се оставил един слънчев лъч и лекият полъх на вятъра да ме заблудят като някой новак, последните ми думи сякаш още се изтърколваха от устата ми като остарели втвърдени бонбони. Трябва да беше около четири часът, пред нас нямаше коли. Сега се чувствах вече леко изнервен, напълно разбираемо беше. След изпълнението в супермаркета толкова непосилна задача ли беше да приеме предложението ми за примирие? В края на улицата имаше кръстовище със светофар, който светеше зелено. Сигналът беше зелен вече от доста време, стори ми се цяла вечност. Когато преминахме, вече беше яркочервен.

И така тя мина на червено, без да й мигне окото. Точно тогава й казах, че още малко й трябва, за да се върнем вкъщи пеша — дотам бяхме стигнали. Този път бях твърдо решен да й дам отпор. Вместо да избухне, тя слезе от колата и докато държеше вратата отворена, ме изгледа така, сякаш аз бях направил всичките тези щуротии.

— Няма да се кача повече в тази кола — заяви тя.

— Я не се занасяй!

Седнах зад волана, докато тя се оттегляше по тротоара, включих на скорост и потеглих. Стигнах до края на улицата.

В един момент реших, че не бързам чак толкова. Завих и спрях пред автосервиза. Онзи тип седеше зад бюрото с кръстосани крака и четеше вестник — познах го, беше шефът, точно той ми беше продал мерцедеса. Навън времето беше приятно, миришеше на пролет. Върху бюрото имаше отворена кутия с дъвки.

— Добър ден — казах. — Ако можете да отделите малко време, да вземем да погледнем маслото, а?

Тъкмо се опитвах да прочета наопаки заглавията с едър шрифт, когато вестникът изведнъж се смачка и на негово място се появи голяма глава, главата му наистина беше много по-голяма от нормалното, един път и половина, ако можете да си го представите.