Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Старото ченге постави усмихнато палката на рамото ми.

— Защо ще е трудно за вярване?…

Подсмръкнах, после се обърнах към Бети.

— Май вече е по-добре — въздъхнах аз. — Можем да си ходим…

Той докосна с палката другото ми рамо. Започвах вече да се вкочанясвам от студ.

— Много странно място за нервна криза, не мислите ли?

— Зная. Това е, защото тичахме…

— Да, но нали сте още млади. Тичането е полезно за сърцето.

Нещастната ми ключица потреперваше под тежестта на палката му. Знаех какво ще стане, но не исках да го приема, намирах се в положението на човек, който гледа как налягането в парния му котел опасно се покачва и се надява, че крановете сами ще се затворят. Бях направо парализиран, премръзнал и ми се повдигаше от цялата тази история. Ченгето се надвеси над Бети, без да престава да ме държи под око, имах чувството, че съм заварен за края на палката му, тя се беше плъзнала от рамото ми и притискаше корема ми.

— А нашата госпожичка как се чувства? — попита.

Тя не отговори нищо, но отметна косите от челото си, за да погледне ченгето, и тогава видях, че вече е по-добре, приех го като малка утешителна печалба в очакване на експлозията в парния котел. Оставих да ме завладее сладкият покой на отчаянието. След ден като този не бях в състояние да се взема в ръце.

— Бих искал да приключваме по-бързо — прошепнах аз. — Не сте длъжен да ме карате да чакам…

Той бавно се изправи. Ушите ми пищяха, почти всичко ме болеше, секундите се точеха като волни съчетания в конкурс за жвакане на дъвки, докато старчето се изправяше. Погледна ме. После погледна младото ченге, което все още заемаше позиция за стрелба, едното му око беше затворено и не помръдваше нито на милиметър, леко приклекнал. Мускулите на бедрата на тези типове сигурно бяха от закалена стомана. Старецът въздъхна.

— По дяволите, Ришар, казах ти да не насочваш това нещо към мен. Още ли не си разбрал?…

Другият едва раздвижи устните си:

— Не се безпокой, целя се в него, а не в теб.

— Да де, ама знае ли човек. Свали по-надолу патлака…

Младото ченге май хич не му се искаше да си прибере оръжието.

— Никога не съм спокоен с такива смахнати типове — каза той. — Не видя ли какъв цвят са обувките му?… Не ги ли погледна?

Старчето поклати глава:

— Да де, ама спомняш ли си, оня ден на улицата видяхме един перко със зелени коси. Човек си търси оправдание, светът днес е такъв… Не можем вече да се занимаваме с подобни дреболии.

— Особено когато става дума за съвсем дребен инцидент — обадих се аз.

— А, ето, виждаш ли… — каза старецът.

Другият свали неохотно оръжието и прекара ръка по косата си.

— Някой ден ще загазим, ако не внимаваме повече. Ти сам си го търсиш. Сети ли се да претърсиш тоя тип? Ами не, разбира се, че не си помислил за това! Единственото, което те интересува, е да се увериш, че си прибирам патлака, нали?

— Слушай, Ришар, не се впрягай чак толкова…

— Не, ама наистина е така, дявол да го вземе! Всеки път едно и също!…

Той се наведе, за да грабне ядосано фуражката си, после се качи в колата и тръшна вратата. Даде си вид, че гледа в друга посока, като дъвчеше нокътя на палеца си. Старчето, изглежда, не беше на кеф.

— Мама му стара! — каза. — Припомням ти, че имам четирийсетгодишен стаж. Повярвай ми, вече започвам да усещам кога трябва да съм нащрек и кога не!

— Добре, добре, оправяй се както знаеш, мен хич не ми пука! Все едно, че ме няма!

— Ама погледни ги хубаво в края на краищата! Момичето едва се държи на крака, а на него мога да му разцепя черепа на две, преди да е успял да направи и най-малкото движение…

— Остави ме на мира, не ми лази повече по нервите!

— Знаеш ли, че имаш адски шибан характер, а?

Младокът се наведе и вдигна светкавично стъклото. После пусна сирената и кръстоса ръце. Старецът пребледня. Хвърли се към колата, но онзи беше блокирал вратите.

— ОТВОРИ! ПРЕСТАНИ ВЕДНАГА С ТЕЗИ ЩУРОТИИ! — изкрещя старчето.

Бети си беше запушила ушите с ръце, нещастната, едва бе дошла на себе си и сигурно нищичко не разбираше. А всъщност всичко беше ясно като бял ден, беше си най-обикновена полицейска проверка. Старецът се наведе над капака на колата, за да погледне през предното стъкло, вените на шията му се бяха издули като въжета.

— РИШАР, НЕ СЕ ШЕГУВАМ, ДА ЗНАЕШ! ДАВАМ ТИ ДВЕ СЕКУНДИ, ЗА ДА ПРЕСТАНЕШ С ТЕЗИ ИЗГЪЗИЦИ, ЯСНО ЛИ Е?

Ужасът продължи още няколко секунди, после Ришар изключи сирената. Старото ченге се върна при мен, като прекара ръка по челото. Почеса се по върха на носа с празен поглед. Беше настъпило чисто новичко мълчание.