Филип Джиан - 37° 2 сутринта

Прескочих до магазина на Боб, млекаря албинос, е, малко преувеличавам, разбира се, но наистина по-рус човек от него не бях виждал. Пред рафтовете бяха застанали две-три лелки, които си блъскаха главата пред мисълта за небитието. Боб нареждаше яйцата зад касата.

— Боб, мога ли да ти отнема една минута? — попитах.

— Разбира се.

— Боб, би ли могъл да ми дадеш малко от онази бялата боя, с която си написал БЯЛО СИРЕНЕ НАПРАВО БЕЗ ПАРИ на стъклото отвън?

Върнах се с една малка кутия и четка и се качих на табуретката. По цялата дължина на витрината горе написах ПИАНА НА ФАБРИЧНИ ЦЕНИ!!! Отстъпих малко назад, за да видя как изглежда. Беше хубава сутрин, магазинът приличаше на обляно от слънце бълбукащо поточе. С крайчеца на окото забелязах, че няколко души, които вървяха по тротоара, забавят крачка и поглеждат към надписа. Правило номер ЕДНО в търговията: да съобщиш на клиентите, че съществуваш. Правило номер ДВЕ: да го съобщиш високо и силно.

Доближих се до витрината и написах отдолу НЕЩО НЕВИЖДАНО ДОСЕГА!!! Изглежда, че на Бети й беше забавно. За щастие понякога малко им трябва, за да се включат в играта, и сега тя държеше да прибави и нещо от себе си, да напише ГОЛЯМО НАМАЛЕНИЕ напреки на вратата.

— Можеш да се майтапиш колкото си искаш — казах аз.

Останах цяла сутрин в магазина с топчица восък и с парцал в ръка и се заех да лъскам бавно всяко пиано, докато светне цялото, още малко оставаше да ги изкъпя.

Когато Бети ме извика за обяд, вече бях привършил. Огледах магазина и видях как всичките пиана просто трептят на светлината, чувствах, че бях попаднал на страхотен отбор. Започнах да се изкачвам по стълбите и насред пътя се обърнах и им махнах с ръка:

— Разчитам на вас, момчета. Не оставяйте това маце да ни върти на пръста си.

Опитах се да задържа на лицето си загадъчната усмивка, докато поглъщах крокети от калмар с пикантен сос. Момичетата са луди по подобни усмивки.

— Слушай, прекалено невероятно би било — каза тя. — Защо точно днес?

— Защо ли? Ами защото реших да се заема с тази работа, ето защо!

Тя докосна коляното ми под масата.

— Знаеш ли, не ти го казвам, за да те обезкуража, просто не бих искала после да бъдеш прекалено разочарован…

— Ха-ха — изсмях се аз.

Като писател още не бях си извоювал слава. Като продавач на пиана исках да опитам да не се проваля. Разчитах на това, че животът не би могъл да прекърши всички пориви на човека.

— Още не сме затънали до гуша — добави тя. — Спокойно можем да изкараме още месец…

— Зная, но за мен това не е въпрос на пари. Просто искам да изпробвам една теория.

— По дяволите! Погледни колко е синьо небето! По-добре да се поразходим.

— Не — отсякох. — Разбираш ли, от пет-шест дни непрекъснато се шляем, започва да ми писва от тая кола… Днес магазинът ще остане отворен, няма да мръдна от касата.

— Добре, както искаш. Но аз не знам, може би ще се поразходя малко, още не съм решила…

— Разбира се… Не се грижи за мен. Слънцето грее единствено за теб, хубавице.

Тя подслади кафето ми, разбърка го усмихната, като през това време ме гледаше. Понякога очите й изглеждаха невероятно дълбоки. Понякога с нея достигах върховете само за секунда. Стигах горе капнал от умора, почти заслепен.

— Няма ли да има и малки сладкиши с конфитюр от розови цветчета? — попитах.

Тя се засмя:

— Какво… Нямам ли право да те гледам?

— Напротив, но от това ми се приисква нещо сладичко.

Точно в два отворих магазина. Хвърлих по един поглед към двете страни на улицата, за да пробвам температурата на въздуха. Добра беше, аз лично бих избрал точно този момент, за да си купя пиано. Отидох да седна в дъното на магазина и забих поглед в шибаната врата, неподвижен и мълчалив като изгладнял паяк мухолов.

Мина известно време. Издрасках някои неща на бележника за поръчките, преди да счупя молива на две. Излязох два-три пъти на тротоара, за да видя не се ли задава някой, но беше направо отчайващо. Започваше да става убийствено. Пепелникът ми беше препълнен с угарки. Колко цигари може да изпуши човек и колко нерви да изхаби за нищо в тоя живот, помислих си аз, от всичко това би излязъл страхотен номер за цирка. Хич не обичах това усещане, като че ли някой ме промушва с кама посред бял ден. Ама наистина толкова безумна мечта ли е някой търговец на пиана да иска да продаде поне едно? Прекалено много ли исках, грях ли беше да желая да си пласирам стоката? Какво му остава тогава на един търговец на пиана, който не успява да ги продаде, освен да плюе на всичко? Мъката и абсурдът са двете цицки на света, пошегувах се аз на висок глас.