Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Според мен това трябва да се полее — казах аз. — Имаш ли някакви предпочитания?

— Да, бих хапнала китайски специалитет.

— Дадено.

Не съжалявах, че ще затворя магазина. Още беше рано, но пък и не исках да предизвиквам съдбата, бях продал вече едно пиано и би трябвало да бъда щастлив. Тръгнахме по тротоара, откъм слънчевата му страна, изкачихме улицата, докато тя ми разказваше подробно за продажбата. Правех се, че ми е интересно. Всъщност цялата тази история ме дразнеше, много-много не слушах какво ми говори, предпочитах да си мисля за увитите в тесто морски раци, които щях да изгълтам. Момичето, което жестикулираше до мен, ми напомняше на ято фосфоресциращи рибки. Точно минавахме пред Боб, когато самият той излезе на бегом, вперил очи във въздуха.

— Хелоу, Боб… — казах аз.

Адамовата му ябълка изпъкваше като някаква чудовищна става. Искаше ми се да я избутам навътре.

— По дяволите! Арчи се е затворил в банята! Не може да излезе оттам! Ама че глупаво хлапе! Ще се опитам да вляза през прозореца, но мама му стара… много е високо!

— Искаш да кажеш, че Арчи се е затворил в банята? — попитах аз.

— Ами да, от десет минути. Ани му говори зад вратата, но той не отговаря, реве вътре. Да не ти казвам, че се чува как водата шурти от крановете… По дяволите, точно си гледах спокойно телевизия, защо ли му трябва на човек да прави деца?

Препуснах след него към градината до къщата, а в това време Бети се качи в апартамента. Една голяма стълба стоеше легнала в тревата, помогнах му да я вдигнем и да я опрем на стената. Небето сияеше цялото. След кратко колебание Боб се хвана за стълбата, после изкачи първите две стъпала и се спря.

— Не, кълна ти се, че не мога, направо се разболявам от това… — изхленчи той.

— Какво ти става?

— Ти не можеш да си представиш… Това идиотско виене на свят, уверявам те, не зависи от мен… Все едно, че се качвам на ешафода.

Без да съм някакъв изключителен акробат, не се страхувах все пак да се изкача на първия етаж.

— Добре, слизай — казах.

Той попи потта от челото си, докато се изкачвах до прозореца. Видях Арчи и отворените докрай кранове. Обърнах се към Боб:

— Няма кой знае колко възможности.

Той ми направи отчаян жест отдолу.

— Ами да, разбира се… Ще трябва да го разбиеш тоя шибан прозорец.

Вкарах лакътя си през стъклото, отворих прозореца и скочих вътре. Бях доволен от себе си, в последния момент бях успял да си наваксам изгубеното през този ден. Намигнах на Арчи, докато затварях крановете — сребристи следи от сополи съхнеха около устата му.

— Хубаво ли си поигра, а? — попитах го аз.

Умивалникът бе запушен и преливаше отвсякъде. Отпуших каквото трябваше, после отключих вратата. Налетях на Ани, която държеше в ръце бебето. Биваше си я тази Ани, само дето устните й бяха малко отпуснати и свирепо огънче блестеше в очите й, по-добре да не се изпречва човек на пътя й в такива моменти.

— Здравей — казах аз. — Трябва да внимавате с парчетата стъкло.

— За бога, Арчибалд, какво ти стана?!

Боб пристигна задъхан точно в този момент. Погледна локвите вода на пода, после се обърна към мен:

— Не можеш да си представиш какви щуротии може да извърши едно хлапе на три години. Вчера за малко не се затвори в хладилника!

Бебето започна да реве и да прави ужасни гримаси, като кривеше посинялото си личице.

— О, по дяволите, време е… — въздъхна Ани.

Тя се обърна и започна да откопчава горните копчета на роклята си.

— Е, хубаво — каза Боб, — да видим сега кой ще се хване за парцала. Май ще съм аз! Само си губя времето по цял ден да оправям къщата след това малко чудовище…

Арчи гледайте в краката си, правеше „пльок-пльок“ във водата. Приказките на баща му бяха последното нещо, което го интересуваше на този свят. Бети го хвана за ръка.

— Хайде ела, ще четем една книга.

Тя отведе Арчи в стаята му. Боб ме накара да извадя чашите, след пет минути щял да свърши. Отидох в кухнята и заварих Ани седнала на един стол, а зърното на едната й гърда бе потънало в устата на номер две. Усмихнах й се, преди да потърся чашите. Наредих ги на масата. Чуваше се шумът от водата, която Боб изливаше в мивката. Понеже се чудех какво да правя, седнах на масата. Цицата отсреща беше с доста внушителни размери, не можех да устоя да не я поглеждам.

— Ама това май не е играчка! — пошегувах се аз.

Тя прехапа устната си, преди да ми отговори:

— О, и още как, не можеш да си представиш колко са твърди… Направо ме болят…