Филип Джиан - 37° 2 сутринта

— Какво каза?

Обърнах се. Беше Бети, не я бях чул да се прибира.

— Готова ли си? Ще се разходиш ли? — попитах.

— О, само ще пообиколя наоколо. Времето още е хубаво. Хей, ти вече сам ли си говориш?

— Не, разни идиотщини ми идват наум… Слушай, ще пазиш ли магазина пет минути? Ще отида за цигари, тъкмо да глътна въздух…

— Разбира се.

В състоянието, в което се намирах, хич не се поколебах и си поръчах едно двойно уиски с два пръста кока-кола, докато жената тършуваше в шкафа, за да ми извади един кашон цигари от светлите.

— Е как е, вървят ли пианата? — попита тя.

Нямах настроение за евтини шеги.

— Не, слаба работа, на час по лъжичка — отвърнах.

— Знаете ли, сега всички са го закъсали.

— Така ли?

— Ами да, намираме се в доста критичен период!

— Ще взема и от тортата. За вкъщи е, можете да ми я увиете.

Докато тя се суетеше, прибрах си банкнотата, която бях лепнал на тезгяха. Тя зави в целофан тортата и я постави пред мен.

— Това ли е всичко? — попита.

— Да, благодаря.

Бях решил да пробвам дали ще мине номерът. Понякога успява, това е нещо като безплатна лотария, която може да ви подобри настроението. За частица от секундата жената сякаш се поколеба. Дарих я с ангелска невинна усмивка.

— Не ми връщайте прекалено много дребни — казах. — Жена ми вече не иска да кърпи джобовете на панталоните…

Тя се засмя малко нервно, преди да дръпне чекмеджето на касата и да ми върне рестото.

— Понякога направо не знам къде ми е умът — каза тя.

— Ами да, всички сме така — успокоих я аз.

Тръгнах обратно към магазина, без да бързам, и малко парченце печена ябълка увисна от пакета като сълза. Спрях се по средата на тротоара и го смукнах. За щастие раят на земята е направо без пари, така човек може да разбере истинската стойност на нещата. Ами тогава има ли нещо още, което да е на висотата на човешките изисквания? Положително не и да си скъсаш задника, за да пласираш две-три пиана, това направо е комично и в никакъв случай не бих се оставил подобно нещо да ми трови живота. Виж, друго си е едно малко, сладко като пролетно утро парченце ябълков пай. Осъзнавах, че бях взел цялата тази история прекалено присърце, бях изкрейзил с тези пиана. Но трудно е наистина човек да избегне плесницата на безумието, затова трябва винаги да сме нащрек.

Продължих пътя си, като мислех за всичко това. Зарекох се, че няма да правя трагедия, ако не продам нито едно пиано този ден, щях да го приема невъзмутимо като последовател на дзенбудизма. И въпреки това не би било хич лошо, ако продам нещо, казах си аз, бутайки вратата. Бети седеше зад касата, усмихваше се и си вееше с лист хартия.

— Опитай от този ябълков пай! — предложих.

Че се усмихваше, усмихваше се, и то как, лицето й сякаш ме гледаше от последния брой на „Мирър“. Човек би могъл да си помисли, че току-що бях поискал ръката й.

— Знаеш ли — продължих аз, — не бива да си правим прекалено много илюзии. Чух, че в момента бизнесът нещо не върви, общо явление е. Не бих се изненадал, ако не продам нищо днес, просто съм жертва на световната икономика.

— Хи-хи! — изхили се тя.

— Лично аз не виждам нищо чак толкова забавно в цялата тази работа. Но поне приемам нещата такива, каквито са.

Начинът, по който си вееше с този лист, ме заинтригува, още повече, че беше зима и не беше кой знае колко топло въпреки синьото небе. Имах чувството, че въздухът свисти. Изведнъж замръзнах, направо си изгубих цвета, все едно, че бях стъпил върху гвоздей.

— Не може да бъде! — казах.

— Може.

— Дявол да го вземе, не може да бъде, та нали те оставих само за десет минути!

— О, беше ми предостатъчно… Искаш ли да видиш фактурата?

Подаде ми листа, вече не можех да откъсна поглед от него. Бях направо сащисан. Плеснах фактурата с опакото на ръката.

— Мама му стара, защо не го продадох аз това пиано? Може ли да ми кажеш?!

Тя увисна на ръката ми и притисна глава към рамото ми.

— О, всъщност ти го продаде, благодарение на теб стана!

— Е, да, разбира се. И все пак…

Огледах се наоколо да не би някой лукав дух да злорадства зад някое пиано. За пореден път установявах, че животът се опитва да ви съкруши всячески, поздравявах го, свалях му шапка за старанието, с което нанася удари под кръста. Вдъхнах за миг миризмата от косите на Бети, да, аз също можех да хитрувам, нямаше да се оставя да ме повалят така лесно. За по-сигурно отхапах от ябълковия пай и чудото стана, бурята отмина, като още бучеше зад мен. Озовах се пред гладко като огледало море.